— Съгласен, боцман.
— Какво ли чувстваш, когато умираш? — попита Флап Ле Бо. Двамата с Джейк летяха на пет хиляди фута, с 350 възела, точно под долния край на кумулусите. Под тях празното море се ширеше от хоризонт до хоризонт. Този следобед бяха на разузнавателна задача, по клинообразен маршрут на изток от групата. Все още се отдалечаваха от кораба. Не бяха открили нито един кораб, било визуално или с радара. Океанът беше празен.
Стотици кораби пресичаха Индийския океан, но той беше толкова необятен.
— Мислил ли си някога за това? — подкани го Флап.
— Веднаж припаднах — отговори Джейк. — Загубих съзнание. Бях на четиринайсет. Вземаха ми кръв. Сестрата ме бодеше отново и отново с иглата, не можеше да уцели вената. Просто си седях. После се събудих на пода, след кошмара, който забравих още на петнайсетата секунда. Подозирам, че смъртта е нещо такова. Без кошмара. Все едно, че някой изключва лампата.
— Може би — каза Флап.
— Нещо като да заспиш — продължи Джейк.
— Хмм.
— Какво те наведе на тази мисъл?
— О, знаеш...
Разговорът угасна. Флап провери радара, естествено нищо не видя, после се намести на седалката. Графтън се прозя и разтърка лицето си.
Радиото се събуди. Репликата обаче бе неразбираема: самолетът беше далеч от кораба — на повече от двеста мили — и ниско.
— Тук Боен ас 508, — каза Флап в маската си. — Повторете.
— 508, тук Черен орел. Препредаваме. От кораба искат да проверите някакъв сигнал за бедствие. Пригответе се за координатите.
Флап погледна към Джейк, сви рамене, извади химикалка от джоба на левия си ръкав и я огледа. Драсна няколко пъти в ъгъла на коленния планшет, за да е сигурен, че пише, и каза:
— Боен ас е готов да записва.
След като повтори координатите на диспечера от Хокайя, за да се убеди, че ги е записал правилно, Флап ги вкара в компютъра и поиска пеленг и отдалечение.
— О-хо — възкликна той, — до там са повече от четиристотин мили.
— Обади се на диспечера.
Флап натегна маската си на място:
— Черен орел, 508. Този кораб е на четиристотин двайсет и девет мили от нашата точка, което е... — той натисна друг бутон — ...на двеста четирийсет и две мили от кораба. Няма да ни стигне горивото да се приберем.
Графтън натискаше бутоните на горивомера, изчислявайки горивото в крилата. Тръгнаха с 18 000 паунда, в момента имаха 11 200.
— Разбрано, Боен ас. Те знаят. На връзка сме с тях на друга честота. Така или иначе заповедта е да проверите. SOS-сигналът е бил дълъг само петнайсет секунди. Част от него е позицията. От горе смятат, че можете да хвърлите един поглед, на връщане ще се срещнете с танкер на тази честота.
Джейк вече бе завил петнайсет градуса надясно, следвайки курса към бедстващия кораб, който компютърът бе изчислил. Увеличи режима и започна да набира височина.
— Сметни една среща, за всеки случай — каза Джейк на Флап. Искаше да знае къде да намери танкера, дори радиото да откаже.
Единственият начин за определяне на позицията над океана бе по електронен път. Използваха сигналите от кораба, които самолетната апаратура приемаше и превръщаше в пеленг и дистанция. За жалост радарът на А-6 не можеше да открива други самолети. А танкерът въобще нямаше радар. Разбира се, Флап можеше да открие кораба на радара, ако бяха на по-малко от 150 мили от него и радарът работеше. Щяха да използват относителните координати, за да открият танкера.
Много „ако“.
Условностите не действаха добре на стомаха.
Поставяха всичко на карта, а този кораб можеше въобще да не съществува. Петнайсетсекундна радиограма. Приличаше на програмирано излъчване, с голяма вероятност за грешка. Корабът можеше да е на стотици мили от мястото, към което летяха, никога нямаше да го открият.
Радиограмата за бедствие можеше да е и най-обикновена грешка — радистът натиска по невнимание друго копче. Може би въобще нямаше бедствие.
Несъмнено височайшите мозъци бяха обмислили всичко. Седнали удобно и на спокойствие, бяха наредили Джейк и Флап да проверят какво става. И да поемат съответния риск.
Най-важно бе да срещнат танкера. Джейк погледна към горивомера без особен оптимизъм. Ще се качи нависоко, на 40 000 фута, ще изпълни снижението на малък газ, едно бързо минаване — докато Флап щрака с фотоапарата — после отново на 40 000 фута и курс към кораба. Танкерът щеше да ги чака на радиал нула девет пет, на 150 мили, и същата височина. Ако по някаква причина не успееха да осъществят трансфера на гориво, нямаше да успеят да се доберат до кораба. Трябваше да катапултират.
Джейк се обърна и погледна назад, към слънцето. Когато стигнат до бедстващия кораб, щяха да разполагат с трийсет минути до залеза. Но докато стигнеха танкера, щеше да се стъмни. Е, нямаше да е нощ, сигурно част от небето щеше да е все още осветена. Може би нощта беше по-благоприятният вариант — светлините на танкера ще се виждат отдалеч. Но боговете на съдбата вече бяха раздали картите. Връщаха се на края на здрача.