— Няма да снижаваме, ако не видиш нещо на радара — каза Джейк на Флап.
— А-ха.
Добро решение. Беше безсмислено да прахосват гориво, ако долу нямаше какво да се види. А ако имаше нещо, то щеше да се покаже на радара.
Ами ако корабът беше потънал и екипажът е в спасителните лодки? Лодките нямаше да се видят на радара, особено отдалеч.
— От какво разстояние можеш да видиш спасителна лодка с това нещо? — попита той Флап, който се бе навел над тубуса на радара.
— Не знам. Никога не съм виждал.
— Поне приблизително.
— Прав беше преди малко. Няма да снижаваме, освен ако не видим нещо.
Той хоризонтира на четирийсет хиляди и върна ръчките назад. Две хиляди и двеста паунда на час на двигател му даваха скорост Мах 72. Само че изкачването беше глътнало 4000. Оставаха 7800. Мили Боже, пак отиваме на косъма. Той дръпна ръчките още малко, докато разходомерите не се спряха на хиляда и осемстотин. Приборната се установи на 220 възела, това правеше 460 истинска скорост.
Флап извади карта и я разгъна. Накрая съобщи:
— Тази точка е в протока между островите и южния бряг на Суматра.
— Поне не е на някой планински връх.
— Вярно.
— Чудя се дали мозъците са проверили позицията, преди да ни изпратят да гоним Михаля.
— Не знам. Тия от Флота... Никога не можеш да бъдеш сигурен.
След доста усилия Флап успя да сгъне картата по подходящ начин. Защипа я между страничния панел и плексигласа, за да може лесно да сравнява и наведе глава към тубуса. След малко промърмори:
— Виждам някакви острови.
Земя. Джейк не беше виждал земя, откакто корабът излезе от Малакския проток. „Колумбия“ трябваше да плава още три седмици в ИО и след това да се отправи към Австралия.
Слуховете се носеха вече седмици наред. Вчера бяха потвърдени. Австралия, Земята отдолу, Последния бряг, Новата Калифорния, където всички говореха английски — е, нещо подобно — и всички бяха приятели и пиеха силна студена бира и обичаха янките, о-хо! Екипажът бе като обърнат кошер. Та нали затова се бяха записали във Флота.
Няколкото стари кучета, които твърдяха, че са плавали дотам преди, бяха непрекъснато обсадени от тълпи жадни слушатели, които попиваха и най-невероятните истории. — Жените — само това беше в устите на младите моряци, — кажи нещо за жените. Толкова ли са фантастични? Сериозно ли можеш да си чукнеш среща? Високи, пищни, с дълги крака, харесват американците, дори ги предпочитат пред местната порода. А моралът им — не можеше да се каже, че е особено разпуснат, но беше много, много съвременен. Един от непрестанно циркулиращите слухове гласеше, че при предното посещение на кораба в Сидни, от преди няколко години, капитанът трябвало да нареди на кея да се монтира телефон с дежурен, който записвал имената на австралийките, желаещи среща с американски моряци. Който и да е матрос! Тези същества даваха съвсем друго измерение на термина „международни връзки“.
Така поне се говореше. Тези, Които Бяха Ходили Там Преди Земята да се Поохлади, се кълняха тържествено, че това е самата истина. Младите момчета, които бяха на първото си плаване, за пръв път откъснати за повече време от дома и съседското момиче, се молеха това да е вярно.
Морските пехотинци от ескадрилата А-6 бяха като жребци. Те знаеха, че ако може да избира, всяка жена би предпочела тях пред всичко останало. Австралия ще бъде рай за отпуските. Някой беше казал предната вечер в столовата, че на „Колумбия“ ѝ предстои среща със съдбата.
Всичко това преминаваше през главата на Джейк, докато летяха на изток. И той искаше да слезе от кораба, да се отърве за малко от цикъла ядене-спане-летене, да си почине от несменяемите лица и изтърканите лафове. В голямата, екзотична и заселена от държеливи хора Австралия щеше да бъде хубаво. Той подсвирна няколко тона от „Матилда“ и погледна гузно Флап. Не беше чул.
Мислите му се върнаха в настоящето. Много рискована беше тая работа с танкера на връщане... Защо съдбата му раздаваше само скапани карти?
Слънцето безмилостно печеше от тъмносиньото небе. На тази височина хоризонтът беше идеална линия... Струваше му се, че вижда без край. Морето, далеч под тях, се виждаше през просветите в слоя ниски кумулуси, които „плуваха“ над водата като бели пухкави топки. На североизток вече доста добре се виждаха планините на Суматра. Над каменистия гръбнак на острова висяха облаци, но тук-там се мерваше някоя долина, оцветена в богатото зелено на джунглата. Късното следобедно слънце караше облаците да хвърлят дълги сенки. Не след дълго щеше да подпали върховете им.