Пробва отново с радиото. Този път получи отговор.
— Здрасти, Джейк. Качи ли се в сала?
— Да. А ти?
— Не. Все едно да се опитваш да наебеш гресирана свиня.
— Ранен ли си?
— Не. А ти?
— Не.
— Е, беше ми приятно. Сега трябва да опитам да се кача в идиотския сал.
— Изтегли проклетото нещо под себе си. Не се опитвай да се качиш в него. Плъзни го надолу.
— Ще ти се обадя след малко.
Цигара. Умираше за една цигара. Върза радиото за жилетката и го пусна в скута си. Цигарите и запалката бяха в джоба на левия ръкав. Извади ги. Цигарите бяха мокри. Запалката обаче проработи, след като изсуши с духане камъчето. Беше от газовите. Извади една цигара, захапа я и се опита да я запали. Цигарата не искаше да гори.
Сложи я обратно в пакета и го прибра. Ако успееше някога да се добере до брега, можеше да изсуши цигарите.
Почакай! Имаше неразпечатан пакет в жилетката. Увит в целофан, неразпечатаният пакет трябваше да е сух. В този момент му се пушеше повече от всичко на света. Отвори десния гръден джоб на жилетката и внимателно бръкна вътре, за да не изпусне нещо.
Намери пакета. Трийсет секунди по-късно вече изпускаше дима.
Е-ех!
Докато пушеше и се поклащаше на сала, реши, че е жаден. Имаше две бебешки шишета с вода в жилетката. Извади едната, отвори я и реши да отпие само малко. Изпразни я на две дълги глътки.
За малко не я хвърли, но се замисли и я пъхна обратно в джоба.
Нещо на върха на една вълна привлече вниманието му, но се скри. Той зачака. Беше Флап, видя го, преди вълните да го скрият отново.
Взе радиото. По дяволите, беше го изключил. Постави копчето на приемане и веднага чу Флап:
— Джейк, тук е Флап.
— Хей, видях те.
— Аз те видях два пъти. Как мислиш, колко има между нас?
— Стотина ярда?
— Поне. Трябва малко да помислим, Джейк. Ще караме тук нощта. Корабът ще може да изпрати въртолета едва когато се доближи на сутринта.
Джейк погледна с тъга към острова, същия, който се бяха опитали да достигнат с Флап, преди да се катапултират. От време на време се мяркаше някаква зеленина, но беше далеч. А и вятърът ги отнасяше встрани от острова.
— Дай да опитаме да гребем един към друг. Ако успеем да се съберем и вържем саловете, шансовете ни се увеличават.
Да, шансовете. Думите се отрониха от устните му несъзнателно, но след като ги изрече, той се замисли за тяхната важност. Да прекараш цяла нощ на подобно малко салче беше, най-малкото, рисковано. Морето може да се разбунтува, салът може да се спука, пиратите можеха да ги намерят, акулите...
Акулите!
Заля го вълна от първичен ужас.
— О’кей — каза Флап. — Ти гребеш към мен и аз към теб. Не мисля, че ще успеем да се доближим, преди да се стъмни, но може да опитаме. Сега ще изключа радиото, за да пестя батериите.
Джейк внимателно се огледа за рани, дали не кърви отнякъде. Адреналинът действаше като местна упойка, прекалено възбуден беше, за да усети някоя малка рана. Ако отнякъде течеше кръв... акулите усещаха миризмата ѝ от мили.
Опипа лицето и врата си. Вратът го заболя на едно място. Той погледна пръстите си — на ръкавицата имаше тъмно петно. Кръв!
Господи!
Сигурно беше порязване от плексигласа или протриване от парашутните въжета. Изправи се на колене в сала. Беше крайно нестабилна поза и трябваше много да внимава да не се обърне. Максимално свит, той започна да гребе с двете ръце. После се сети, че не знае къде точно е Флап и спря, за да се огледа. Там, достатъчно беше да го зърне за миг. Завъртя сала на около шейсет градуса и продължи да гребе.
Не беше лесно. Беше мокър до кости и независимо от топлия и влажен въздух зъзнеше. Няколко загребвания, поглед към Флап, още няколко загребвания. Цикълът се повтаряше непрекъснато.
Не след дълго забеляза, че слънцето се е скрило и светлината бързо угасва. Извади мигащата лампа, закрепи я на велкро лентата отзад на шлема и си го сложи. Три минути по-късно видя, че Флап направи същото. Бяха може би на петдесет ярда един от друг.
Джейк спря да си почине.
Каква бъркотия! Ако бе имал поне капчица мозък, сега нямаше да се полюшват тук, на средата на нищото. Продължи да се проклина още малко и се хвана отново на работа.
Беше вече тъмно, когато успяха да съберат саловете. Вързаха ги с парчета парашутно въже, които всеки носеше в жилетката си. После се настаниха така, че краката на всеки да са до главата на другия.
Лежаха неподвижно и почиваха дълго време. Накрая Флап каза:
— В такава каша ни забърка, Графтън, че просто ти се чудя как успя.
— Съжалявам.
Флап не отговори веднага.
— Да не би наистина да си мислиш, че си виновен за всичко? Не го приемай насериозно. Вината не е в теб. Онзи кучи син, дето ни прасна с двайсетмилиметровото, е виновен. После как да няма заблудени снаряди? Ако можех, щях да му клъцна ташаците и да го накарам да си ги хапне.