— Ако не спреш тези расистки брътвежи, ще почна да ти викам „Шоколада“.
— Ле Бо Шоколадения — каза с удоволствие той. — Харесва ми. Това „Флап“ ми го лепнаха, защото много дърдоря. Истинското ми име е Кларънс.
— А средното?
— Одисеи. Избрах си го, след като прочетох „Одисеята“ в колежа. Кларънс О. Ле Бо. Има рима. Нали? — въпросът бе отправен към една сладурана от сестрите.
— Много е хубаво — отговори тя и се усмихна.
— Е, как се чувстваш?
— Като едноседмично кучешко лайно, размазано от камион. А ти?
— Поне не толкова хрупкав.
Когато сестрите си тръгваха, Флап каза на симпатичната:
— По всяко време си добре дошла, прескъпа.
— Благодаря, Кларънс О.
Щом излязоха, Флап каза:
— Не се безпокой. И на теб ще уредя нещо. Имай ми вяра.
— Какво ти е на главата?
— Мозъчно сътресение и съсирек. Пробиха ми дупка, за да се намали притискането на мозъка. Само това ми трябваше, нали — дупка в главата?
— Капитанът те нокаутира с приклад. Аз го очистих.
— Така си и помислих. Иначе нямаше да сме тук. Ама хайде да говорим друг път за това. Дори не ми се мисли за онова лайно.
— Добре.
— Казаха ли ти какво има за обяд?
— Не.
— Готов съм за пържолите.
— Предполагам, че ще пропуснем Австралия.
— Случва се. Не го взимай много навътре. Ще се реваншираш.
На следващия ден ги посети един капитан втори ранг от щаба на главнокомандващия Тихоокеанския флот. Разпита и двамата, записвайки всичко, и когато се умориха, ги остави на мира. Преди вечеря дойде отново за около час. На раздяла каза:
— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо, господа.
Остави картичка с името и телефона си до леглото на всеки.
И двамата бяха отслабнали. Когато сестрите изправиха Джейк за пръв път в леглото, той не повярва на очите си, като видя мършавите си ръце и крака. Възстановяването отначало беше бавно, но малко по малко се подобряваше. На петия ден Джейк вече ставаше, за да ходи по нужда. Започна да закача Флап и той също стана, докато сестрите ги нямаше. Пазенето на равновесие беше проблем, но успя да се добере до тоалетната и обратно.
На осмия ден тръгнаха на разузнаване, подпрени един на друг. Една от сестрите ги видя и ги накара веднага да се върнат. Болницата беше полупразна.
— Доста по-различно е от преди — сподели тя с Джейк. — Ти си първият с огнестрелни рани от два месеца насам.
— Не е като в добрите стари времена — отговори той.
— Не бяха добри. Благодаря на Бога, че войната приключи.
На десетия ден поискаха дрехи. След обяда един ординарец донесе два кашона — част от дрехите им на кораба, които момчетата бяха избрали и опаковали за тях. Джейк се накипри с бялата си униформа, а Флап избра зеления комплект. В средата на декември вече обикаляха наоколо. Времето беше по хавайски приятно. Накрая взеха такси и се отправиха към голф-игрището. Там наеха карт.
Докато обикаляха, си припомниха цялото приключение. Малко по малко, сцена по сцена. Накрая темата се изчерпа и те насочиха вниманието си към жените, политиката и летенето.
Един ден Флап отново се върна на бягството. Беше последното му споменаване:
— Къде ми е „резача“?
— Мисля, че остана да стърчи в капитана. А може просто да съм го изтървал някъде. Нещата ми се губят малко.
— Беше най-хубавият ми нож.
— Жалко.
— Сам го измислих. Направиха ми го по поръчка. Изръсих се двеста долара за него.
— Ще си поръчаш нов.
Флап се засмя:
— Виждам, че целият си в състрадание.
— Честно казано, ни най-малко не ми пука за твоя нож.
— Както винаги — нито капка такт. Това ти качество ще те издигне безкрайно много, господин Умник.
— Нали и ти ще си на кяр, Кларънс О.
— Мой ред е да карам. Все гледаш да докопаш управлението.
— Защото аз съм пилотът. Я по-добре ми разкажи за някоя от грозните жени в твоите похождения.
— За Бога, това и ще направя — каза Флап и почна.
Седмица преди Коледа Джейк написа писмо на Кали. После го прибра в чекмеджето на нощното шкафче. Всеки ден го вадеше, прочиташе го внимателно и мъдруваше дали да го праща.
Сигурно вече бе намерила друг. Това просто не можеше да се избегне. Джейк Графтън нямаше намерение да се прави на глупак пред нея или която и да било друга. Затова писмото беше формално, все едно, че пишеше на леля си. Не спомена нищо за премеждието с пиратите, нито, че е в болница. На втората страница беше написал следното:
„Реших да остана във Флота. Не беше лесно. Трябваше дълго да се боря със себе си. Има много причини за напускане, ти знаеш повечето. Флотът е една голяма бюрокрация и ако някой си мисли, че ще им липсва, жестоко се лъже.
И все пак моето място е тук. Харесват ми хората, справям се с работата, а според мен това, което правя, е важно. Разбира се, Флотът не е място за всеки, но аз вярвам, че е най-доброто място за мен. Пределно ми е ясно, че няма нищо, което някой друг да не може да направи по-добре от мен, но тук мога да дам нещо от себе си.“