Свободни от двайсет и седемте тона на самолета, буталата се понасят напред като ракети, вързани заедно. Апаратурата записва скорост от 207 възела на пет фута от водните спирачки.
Целият кораб се разтриса, когато щифтовете на буталата се удрят във водните спирачки, изтласкват всичката вода и се заваряват в тях. От спирачките, буталата и щифтове остава купчина усукана и деформирана димяща стомана. Катапулт две ще е вън от строя до края на плаването.
Подполковник Халдейн реши, че само провидението е помогнало на Джейк Графтън да спре самолета, преди да падне във водата.
Той седеше зад бюрото в каютата си и мислеше за Джейк Графтън — какво ли е чувствал, докато се е опитвал да спре устремения към носа и черната пустош отвъд самолет. Да, беше чул доклада на Графтън, но дори възбуден и припрян, Графтън бе успял да скрие емоциите си под маската на скромността: „Независимо от всичките ми пропуски, успях да отърва кожата. Роден съм си с късмет. А вие, грешниците, трябва да разберете, че молитвите и чистоплътният живот решават всичко, когато удари дванайсетият час.“
Повечето пилоти щяха да се катапултират. Халдейн внимателно обмисли случилото се и реши, че и той щеше да е от тях. Щеше да сграбчи ръчката между краката си и да я опъне с все сила.
И все пак Графтън не бе постъпил така и спаси самолета. Халдейн много добре знаеше, че причината за това не е късметът, каквото и да приказваше Графтън пред колегите си.
Трябваше ли да се катапултира? В крайна сметка Флотът щеше просто да поръча още един А-6 на „Грумън“ за 8 милиона долара. Но не можеше да поръча нов, обучен и толкова опитен пилот. За това бяха необходими много повече милиони и години обучение; а за да бъде кален в бой, бе необходима война — нещо, което не можеше да става по поръчка, поне защото прекалено много либерали се цупеха на идеята разни войни да се използват за тази цел.
Да, Графтън трябваше да се гръмне като Ле Бо.
Да мислиш така в топлия уют на каютата, с чаша кафе в ръка, бе логично. Хубаво е, че хората могат да анализират постъпките си.
Но тук логиката грешеше. Големите пилоти винаги успяваха да оцелеят. Понякога инстинктивно, но винаги намираха изход — колкото и да противоречеше това на правилата — от безнадеждната ситуация.
Най-важното бе и най-очевидно — Графтън бе жив и невредим.
Ако се бе катапултирал... кой знае какво можеше да се случи? Седалката можеше да не сработи; можеше да падне във водата и да се удави; можеше да си счупи врата при падането на палубата или върху някой самолет. Ле Бо беше извадил страхотен късмет и не се посвени да подчертае това в стаята за инструктаж: „По-добре късметлия, отколкото отличник.“
Графтън беше добър. Спаси себе си и самолета. Но това не беше всичко. В стаята за инструктаж той не се затвори в себе си, ясно и точно описа защо и как бе направил всичко. После внимателно изслуша потока от дружески съвети и коментари от рода на „какво трябваше да направиш“. Не се сърдеше, че Флап се бе гръмнал. Не обвиняваше никой и не съжаляваше за нищо.
На Халдейн това му хареса. Той с удоволствие бе слушал и наблюдавал мъжа с непоклатимото самочувствие. Графтън вярваше в себе си, а това беше заразително. Доста би трябвало да се замисли, за да намери нещо, което да не е по силите му.
Подполковникът се затършува из чекмеджето на бюрото си. Не след дълго намери това, което търсеше. Беше лично писмо от командира на ВА-128, капитан втори ранг Дик Доновън. Халдейн извади писмото от плика и го прочете внимателно — за четвърти или пети път.
„Пращам ти най-кадърния младши офицер в ескадрилата, лейтенант Джейк Графтън. Той е един от тримата най-добри пилоти, които съм срещнал досега във Флота. Изглежда, има верен инстинкт и в кабината действа на много по-високо ниво от това, на което ние можем да го учим.
Като офицер не е по-различен от другите с неговите чин и възраст. Наглеждай го. Когато се разбеснее, нищо на тази земя не е способно да го спре. Това е и хубаво, и лошо, за което предполагам, ще се съгласиш. Надявам се, че с времето ще се поуталожи. Колкото повече го гледам, толкова по-убеден съм, че един ден ще бъде способен да поеме голяма отговорност.
След края на плаването си го искам обратно.“
Подполковник Халдейн сгъна писмото и го прибра обратно в плика. После извади лист хартия и химикалка. Не беше отговорил още и реши, че сега е подходящ момент.
Доновън нямаше хич да е доволен, когато разбере, че Графтън е пуснал рапорт. Но тук и двамата с Доновън бяха безпомощни. Единствено Графтън можеше да реши. Жалко, наистина. Доновън беше прав — Графтън беше рядко перспективна личност.