Слуша около час. Отначало можеше да разпознае едва по една дума на всеки сто. След това може би по една на петдесет. Разпознаваше по дума на всеки десет, когато чу приближаващи се стъпки. Смъкна се на земята и се престори на припаднал.
Чу, че към него се приближават двама души. Единият заговори тихо. Каспар долови думите „добър“ и „силен“. Последва бърз разговор. Доколкото Каспар можа да прецени, единият настояваше да го убият, защото можел да им създаде повече неприятности, отколкото си струвало, но другият спореше, че е ценен, защото е силен или добър в нещо, вероятно с меча, защото бе единственото умение, което Каспар бе успял да покаже, преди да го пленят.
Нужна му беше цялата воля, за да не помръдне, когато единият номад го срита грубо, за да види дали наистина е в безсъзнание. После двамата си тръгнаха.
Каспар изчака и след като се увери, че са си отишли, предпазливо отвори очи. Успя да зърне гърбовете им, преди да заобиколят шатрата и да се скрият.
Надигна се отново.
Постара се умът му да остане съсредоточен върху онова, което чуваше, и започна да се бори с връзките си. Опасното беше да не се увлече прекалено в опита си да избяга и поради това да не чуе, ако някой се приближи. Знаеше, че най-добрият му шанс за бягство е в тази първа нощ, докато мислеха, че още е в безсъзнание. Можеше да разчита на твърде малко предимства. А и номадите познаваха околностите и вероятно бяха опитни следотърсачи.
Единственото му оръжие бе изненадата. Каспар беше достатъчно добър ловец, за да знае какво може да направи хитрата плячка. Трябваше му поне час преднина пред похитителите му, но първо трябваше да се освободи от кожените връзки около китките си.
Отдаде се на неразумното желание първо да ги изпробва и установи, че са достатъчно стегнати и здрави. Ако можеше някак да ги намокри, щяха да се разтегнат и можеше и да измъкне ръцете си.
Насочи вниманието си към въжето, което, за разлика от ремъците на китките, можеше да вижда. Знаеше, че ще му трябва доста късмет, за да измъкне въжето от кола, без да събори цялата шатра, но друга възможност не можеше да измисли. Опита да се завърти първо на едната страна, после на другата, но стигна до извода, че това е невъзможно с вързани отзад ръце.
Остана да седи и да чака. Часовете се точеха бавно. Най-сетне лагерът затихна. Каспар чу стъпки, отново се просна на земята и се престори, че е в безсъзнание — някой идваше да го провери пак, преди да си легне. После номадът си тръгна. Каспар остави минутите да се нижат, докато се увери, че хората в шатрата са заспали. После се надигна отново. Погледна небето и видя ярки чужди звезди. Като повечето мъже от морската му страна, можеше да се ориентира по звездите, било по суша или по море, но над него се простираха непознати съзвездия. Щеше да може да разчита на навигационните си умения едва след като свикнеше с картината горе. Знаеше къде би трябвало да е залязло слънцето — зад едни високи чукари, които бе зърнал малко преди схватката. Което означаваше, че знае къде е и север.
Североизток бе най-вероятната посока към родината му. Каспар бе чел достатъчно, за да знае къде се намира континентът Новиндус спрямо Оласко. Според това къде точно на този континент се намираше самият той, най-добрата му възможност да се добере до Оласко бе като първо стигне до някакво място, наречено град Змийска река. Не съществуваше почти никаква размяна между тази земя и земите в другия край на света, но каквато и търговия да имаше, тя започваше в онзи град. Оттам можеше да се добере до Залезните острови, а от тях — до Крондор. Стигнеше ли до Крондор, можеше да стигне до дома си и пеш, ако се наложеше.
Знаеше, че почти със сигурност ще се провали в опита си, но каквото и да го сполетеше, по-добре беше да го сполети, докато се мъчи да се завърне у дома.
У дома, помисли си с горчивина. Само допреди ден си беше у дома, управляваше държавата си, преди да го заловят в плен в собствената му цитадела, победен от бивш слуга, за когото мислеше, че е все едно умрял. Преживял бе нощта във вериги, премисляше драматичния обрат на съдбата, донесла падението му, и очакваше, че ще го обесят.
Вместо това Талвин Хокинс, бившият му слуга, му прости и го прокудиха в тази далечна земя. Каспар не беше съвсем сигурен какво точно бе станало през последните няколко дни. Всъщност започваше да се чуди дали самият той е бил наистина самия себе си през последните няколко години.
Чул беше стражите да говорят пред вратата, докато очакваше неминуемата си екзекуция. Лесо Варен, съветникът му, беше убит в битката за цитаделата. Магьосникът бе дошъл при него преди години и му бе обещавал голяма мощ в замяна на закрилата му. Присъствието му отначало простото забавляваше, а и от време на време службата му носеше полза.