Каспар си пое дълбок дъх и отново насочи вниманието си към опита си да се освободи. Щеше да има време за повече разсъждения над миналото си, стига да оцелееше достатъчно, за да се надява на бъдеще.
Беше широкоплещест мъж с необикновена сила, но външността му подвеждаше. За разлика от мнозина мъже с неговото телосложение, той беше гъвкав и ловък. Издиша въздуха от дробовете си, наведе рамене напред, сви колене и пъхна глава между тях, после между бедрата си. Успя да навре стъпалата си между вързаните си китки. Ремъците късаха кожата му, докато изпъваше ръце колкото може по-навън, но той стисна зъби и успя да издърпа ръцете си отпред.
И замалко не събори шатрата, докато го правеше. Но вече можеше да се движи по-свободно. И виждаше точно как е вързан. Захапа възела и го задъвка. Със слюнката си овлажни кожата и тя малко се отпусна. Каспар дълго се мъчи с възела, но той изведнъж се охлаби и ръцете му вече бяха свободни.
Започна да свива и отпуска пръсти и да търка китките си, после бавно се изправи. Наложи си бавен, дълбок и ритмичен дъх и се запромъква към предната страна на шатрата. Един-единствен страж седеше с гръб към огъня в другия край на лагера.
Умът на Каспар заработи трескаво. От дългите си години опит знаеше едно: нерешителността носи повече вреда от лошия избор. Можеше да се опита да обезвреди пазача и с това вероятно да си спечели няколко часа в гонитбата, която неминуемо щеше да последва, или просто да тръгне в нощта, с надеждата, че пазачът няма да дойде да провери за него преди разсъмване. Но какъвто и избор да направеше, трябваше да действа веднага!
И без някакво съзнателно усилие направи стъпка към пазача. Довери се на инстинктите си: рискът си заслужаваше възможната награда. Пазачът си тананикаше някаква монотонна мелодия, може би само колкото за да не заспи. Каспар запристъпва крадешком и се озова точно зад него.
Някакъв полъх, смътен звук или просто интуицията накараха пазача да се обърне. Каспар замахна с все сила и го удари зад ухото. Пазачът се килна и Каспар го удари с юмрук в челюстта. Номадът се свлече на земята в безсъзнание.
Каспар знаеше, че свободата му се измерва в секунди, така че бързо смъкна връхната дреха на пазача и взе меча му. Но краката на мъжа бяха по-малки от неговите и ботушите му се оказаха безполезни.
Той изруга наум войника, който му беше взел ботушите, когато го плениха. Не можеше да избяга бос. Цял живот беше носил удобни ботуши, а от малкото, което бе видял от терена на тази страна, той изглеждаше каменист и безмилостен. Бе видял една малка горичка, когато магьосникът го остави тук, но се съмняваше, че горичките тук са гъсти и че ще може да се крие в тях. А и трябваше да избяга далече от тези номади. Единствената му възможност да се спаси бе да си намери ботуши по мярка и да се окаже на колкото може повече разстояние оттук, преди те да се събудят, дори евентуално да стигне до скалистия хребет, където конете нямаше да могат да го последват.
Постоя мълчаливо за миг, след което тихо забърза към най-голямата шатра. Стиснал меча, предпазливо се приближи отстрани. Отвътре се чуваше хъркане. Като че ли на двама души — мъж и жена. Влезе. В сумрака не можеше да види почти нищо, затова изчака, докато очите му се приспособят. След миг успя да види трети човек близо до лявата страна на шатрата — явно дете.
Видя и ботуши до едно ковчеже, където главатарят най-вероятно държеше личното си съкровище. Приближи се дебнешком като котка, нехарактерно за толкова едър мъж като него. Безшумно взе ботушите и се увери, че ще му станат, после запристъпва заднешком към изхода. Спря. Разкъсваха го колебания. Беше почти сигурен, че ще го заловят отново, а вероятно и ще го убият, ако не намери някое предимство. Но какво? Докато размисляше, изтичаха ценни мигове, време, което така и нямаше да може да си върне, колкото и да бързаше да се отдалечи възможно повече от лагера.
Нерешителността обаче не беше в характера му. Той се огледа пак и видя оръжията на главатаря точно там, където очакваше, че трябва да са — да са му подръка в случай на беда. Прокрадна се безшумно до спящата двойка и измъкна камата на водача на стана. Беше дълга, с широко острие, направена с една-единствена цел — да разпори човек в близък бой. Нищо изтънчено нямаше в оръжието и то му напомни за камите, носени от номадите в пустинята Джал-Пур в Кеш. Зачуди се разсеяно дали тези хора не са някак свързани. Езикът на Джал-Пур беше различен от кешийския, но квеганският бе някогашен диалект на кешийски, а в езика на тукашните хора се долавяше смътно сходство.