— За онова, дето ни каза старият монах. Че ако направим грешен избор, ще умрем.
Кенер се качи на едната от горните койки и се изтегна.
— Доста неприятен начин да го разберем според мен. Три грешни хода и онова нещо в трюма си остава да седи някъде, без никой да го мести.
— Мисля, че все някак ще си намери някой, който да го мести — подхвърли Флин.
— Все едно — продължи Каспар. — Мислех си и за нещо, което каза Бек: как имало път за Махарта на два дни северно от града. Сигурно сме го подминали. Може би Макгоин умря, защото не сме тръгнали по него.
Кенер лежеше на една страна, отпуснал глава на ръката си.
— Не знам. Понякога си мисля, че ако не бяхме се въвлекли в това, щяхме да сме уплашени още повече.
Флин също се качи на койката си.
— Нищо особено нямаше. Каспар, ти си служил войник, нали?
— Да.
— Рано или късно човек просто свиква с кръвта, нали? Каспар помълча малко, после отрони:
— Да. Става… нещо обичайно.
— Точно за това говоря — продължи Флин. — Ние просто свикнахме с безумието.
Каспар се отпусна на койката, примирен с чакането на камбаната за обедната храна. Помисли си за току-що казаното от Флин и реши, че е прав: човек наистина свиква с безумията, ако живее с тях достатъчно дълго.
Но изведнъж го споходи тревожна мисъл: той бе живял с лудостта много преди да се появи тук и да срещне тези мъже.
Глава 11
Махарта
Откъм палубата се разнесе сигнал. Каспар махна на спътниците си да слизат от койките.
— Пристанахме. Докато излезем на палубата, мостчето ще е спуснато. Ще сляза да потърся да наемем фургон.
— Купи, ако се наложи — рече Флин. Вече бе извадил злато от ковчежето и подаде пълна кесия на Каспар.
Флин и Кенер излязоха първи и помъкнаха ковчежето по тесните стъпала. Каспар огледа за последен път малката каюта, да не би някой да е забравил нещо. Затвори вратата и се заизкачва след тях.
На палубата забеляза две неща, почти едновременно. Обичайният пристанищен шум липсваше. Беше влизал в достатъчно пристанища през живота си, за да знае какво да очаква, а приглушените гласове, накъсващи сега иначе пълната тишина, не бяха нещо обичайно. Другата странност бе, че единствената дейност по палубата беше на няколкото души от екипажа, които вдигаха с макарата ковчега от трюма.
Бързо се огледа и му отне само миг, докато погледът му обхване всичко. Кенер и Флин бяха оставили ковчежето и Кенер сочеше над перилото. Каспар погледна натам и видя най-малко двеста въоръжени стражи — бяха разчистили целия кей. Там, където спускаха мостчето, стоеше нещо, което можеше да се нарече жреческа делегация, от непознат за Каспар орден. Зад тях стояха офицери от местния гарнизон на раджа, а още по-отзад — тежък товарен фургон, в който бяха запрегнати два коня. Тъкмо го подкарваха към мястото, където спускаха ковчега. От дясната страна чакаше изящна каляска.
— Не мисля, че ще се наложи да се грижиш за фургон — каза Флин. — Изглежда, ни очакват.
В мига, в който мостчето падна на кея, няколко въоръжени стражи бързо се качиха на борда. Носеха светлосини ливреи със златни и бели ширити, стоманените им шлемове бяха излъскани до сребрист блясък. Щом смъкнаха ковчега от трюма, старшият войник застана пред Каспар и приятелите му и каза:
— Вие ли сте чуждоземците, които придружават това? — Посочи сваления ковчег.
— Да — отвърна Каспар.
— Елате с нас.
Войникът се обърна, без да изчака да види дали ще му се подчинят, а двама от стражите награбиха ковчежето в нозете на Флин.
Каспар изпита леко облекчение, че не му взеха меча. Не че хранеше каквато и да било илюзия, че би могъл да се бие сам с двеста от най-отбраните войници на раджа в Махарта, но това поне означаваше, че не е пленник… засега. Знаеше, че разликата между въоръжена стража и почетен ескорт е съвсем нищожна. Но все пак тя понякога отделяше удостоените с почит от обречените.
На кея към тях пристъпи богато облечен възрастен мъж. Халатът му беше пурпурен, обшит с хермелинова кожа и златен ширит, а на главата си носеше висока конична шапка, украсена със златни руни. Махна с ръка и неколцина духовници се приближиха към фургона, на който смъкваха ковчега.
— Аз съм отец Елект Вагаша от храма на Калкин. Моля, елате с мен и ще поговорим.
— Благодарен съм ви за илюзията, че имаме някакъв избор по въпроса — отвърна Каспар.
Старият духовник се усмихна.
— Разбира се, че нямате, но е хубаво да се придържаме към доброто възпитание, не мислите ли?
Поведе ги към каляската и двама лакеи им отвориха вратата. Щом всички се настаниха, каляската потегли. Каспар погледна през прозорчето.