— Смяташ, че е спомен за Безименния?
— Не. Смятам, че е сън.
Каспар понечи да възрази, но се сети, че се бе съгласил за Хилди.
Самас продължи:
— Безименния е оставил реликти, преди да бъде прокуден, и през столетията различни хора са ги откривали. Всички са полудявали, някои по-рано от други, ако задържат тези предмети при себе си. Но онези, които ги задържат задълго, придобиват мощ от своя господар. Те също така стават част от неговия ум и дълго след като тленното тяло изтлее, продължават да живеят като сънища в ума на бога. Споменавам това, за да изтъкна, че на свобода има и други, които целят да върнат Безименния в нашия свят.
— Защо ще го правят?
— Защото са луди — отвърна Самас. Каспар се отпусна на стола.
— Убеди ме, че играя в толкова голяма игра, че се съмнявам дали умът ми може да я обхване. Тъй че нека засега да кажем, че залогът е висок. Но все още не знам какво трябва Да направя.
— Аз знам — заяви Самас. — Предложихме ти цялото познание, с което разполагаме. Остава само едно нещо, което можем да направим за теб.
— Какво?
— Ами да ти позволим да поговориш с боговете, разбира се.
Глава 15
Калкин
Каспар замръзна. Самас стана.
— Хайде. Какво ни пречи да се видим с тях още сега.
— С боговете? — промълви Каспар.
— Ами да, защо не.
— Мислех, че работата ви е да пазите боговете? Самас го подкани с жест да стане и отвърна:
— Ти едва ли си заплаха. Ние пазим боговете да не им досаждат непрекъснато смъртните и да ги отвличат. Молитвата е създадена като начин човек да уведоми боговете какво го притеснява. Храмовете разполагат с малко по-ефикасни средства, но са ограничени. Духовник от един орден трудно може да говори на божество от друг орден. Но има начин да се срещнеш с боговете и пряко. Ние, стражите, пазим спокойствието им, така да се каже. Хайде.
И изведе Каспар от кухнята. Минаха през големия пуст коридор и влязоха в малка стая. Там Самас извади факла от голям метален сандък, в който имаше още десетина. Отвори кесията на колана си, извади кремък и стомана, подаде факлата на Каспар, после я запали. Прибра огнивото в кесията си, взе факлата и го поведе през низ от тунели към недрата на планината.
— Как говори човек с боговете? — попита Каспар.
— Както с всеки друг, предполагам.
— Ти никога ли не си говорил с тях?
— Не. Не съм имал причина. Ние Пазителите всъщност нямаме за какво да си говорим с тях, ако се замислиш. Задачата ни е ограничена: да пазим боговете от… е, след малко ще видиш.
Тунелът беше дълъг и тъмен. После Каспар видя светлина отпред. Самас каза:
— Почти стигнахме.
— Защо ми разрешаваш да говоря на боговете, щом трябва да пазите спокойствието им?
— Ще разбереш.
Стигнаха до изпълнена със светлина пещера. Източникът й се намираше някъде в средата. Представляваше платформа от чисто бяло вещество, което отначало му заприлича на мрамор, но щом се приближи, Каспар видя, че е монолитен къс от някакъв прозрачен материал. Две стъпала от същия материал позволяваха човек да се качи на платформата. Мекото бяло сияние бе толкова силно, че осветяваше цялата зала, но изненадващо не дразнеше очите с яркостта си. Каспар не изпита никаква болка, докато се взираше в него.
— Какво да правя сега? — попита тихо. Самас се засмя.
— Всеки, който дойде тук, първия път шепне. Каспар повтори въпроса си по-високо.
— Просто иди на платформата.
— И това е всичко?
— Това е всичко.
Каспар пристъпи, а Самас каза:
— Мисля, че трябва да ти кажа сбогом.
— Защо? Няма ли да се върна? Самас сви рамене.
— Може би. Малцина смъртни получават тази възможност. И още по-малко успяват да влязат в Павилиона по друг начин. — Изглеждаше замислен, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Двама магьосници успяха някъде преди трийсет-четирийсет години. Не знам какво стана с тях. А преди много години — това са ми го разправяли, но не знам доколко е точен разказът — две същества, хора някъде от другаде, влезли в Залата на мъртвите, прехвърлили Реката на мъртвите и стъпили в Залата на Лимс-Крагма.
— Флин направи точно това.
— Но тези двамата се върнали! — Самас пристъпи напред и протегна ръка. — Е, ти беше приятна компания, Каспар от Оласко, и ако не се върнеш по този път, ще си спомням времето, което прекарахме заедно.
— Лично аз се надявам да се видим отново, Самас. Пазителят се усмихна и каза:
— Просто отиди до средата.
Каспар се подчини и се озова пред златен кръг, очертан в средата на платформата. Пристъпи в него.
Мигновено усети нещо. Не беше вибрация или жужене, но тялото му изтръпна, сякаш през всяка негова фибра потече енергия. После от платформата се издигнаха два златни шпила, от дясната и от лявата му страна, всеки бе като дантелена плетеница от тънки златни нишки. Очите му не можеха да ги различат съвсем. Не бяха метални, нито от светлина, нито от нищо, което можеше да разпознае, но бяха ярки и той усети, че пулсът му се учестява.