— Добро утро.
Карбара се обърна и се усмихна.
— Мислех, че ще дойдете оттам — рече и посочи в противоположната посока. Поклати глава и добави: — Все едно. Добро утро. Да се качваме.
Каспар му даде знак да тръгне пред него. Мършавият нервен мъж се поколеба, после сви рамене и се качи по мостчето. Каспар за миг се зачуди дали засадата не е подготвена под кея, така че задържа ръката си на дръжката на ножа на колана си.
На палубата ги посрещна шкембест мъж на средна възраст. Погледна Карбара, после Каспар, и попита направо:
— Вие ли сте купувачът?
— Може би — отвърна Каспар. — Кажете ми за кораба си, капитан…?
— Берганда — отвърна мъжът. — На по-малко от десет години е. Смених го за два по-стари, защото е по-бърз и побира почти колкото тях двата заедно. Петдесет стъпки е дълъг при ватерлинията — това, което ние наричаме биландер. Виждате, че има голяма рея за триъгълното платно на главната мачта. — Посочи големия гик, който почти докосваше кърмата. — Добре хваща вятъра и макар да е малко опърничав, е бърз. Та значи жена ми гори от нетърпение да си остана вкъщи, а имам брат, който върти керванна търговия, и макар нищо да не разбирам от коларство, от стока поне разбирам. Здрав е, и ако разбирате от кораби, ще знаете, че триста жълтици са добра цена, добра сделка е. — Посочи Карбара. — Но плащаш и неговата такса.
— Ще му платя таксата — отвърна Каспар. — И ще ти дам петстотин, но ще се наложи да плаваш още веднъж.
— Докъде?
— През Синьото море, до северния континент.
— Проклет да съм, това си е дълго плаване. Та аз дори не знам как се стига там. Единственото, което съм чувал, е, че трябва да отплаваш от град Змийска река на североизток. Предполагам, че можем да плаваме покрай северния бряг и да продължим оттам, където континентът завива на юг… това си е почти цяла година.
— Не — каза Каспар. — Щом заобиколим нос Конска глава, оттам е четиридесет и пет дни на северозапад, а после още две седмици право на запад.
— Да плаваме в обратната посока? Бива. Винаги съм искал да видя онази част от света. Ще взема триста сега и двеста на връщане. Колко пътници?
— Двама. Аз и слугата ми.
— Кога искате да тръгнем? — Бертанда пак мина на „вие“.
— Колкото е възможно по-скоро.
— Добре — каза капитанът. — Вие си купихте кораб. Аз го наричам „Западната принцеса“. Държите ли да го преименувате?
Каспар се усмихна.
— Не. „Принцесата“ става. Колко време ви трябва за провизии и екипажа?
— Екипажът не е проблем. Момчетата ми бездруго недоволстват, че от утре са без работа. Ще се радват да изкарат още едно пътуване. Провизии? Дайте ми два дни. Значи шейсетина дни, така ли? Да кажем… три месеца, в случай че ветровете са неблагоприятни. Би трябвало да сме готови за отплаване с утринния отлив след три дни.
Каспар бръкна в туниката си и извади кесия.
— Ето ви сто жълтици за капаро. Останалите двеста ще ви дам днес следобед, и още двеста, като стигнем Опардум.
— Опардум, казвате? — Капитанът се усмихна широко. — Това ли е името на земята, към която ще отплаваме?
— На града. Държавата се казва Оласко.
— Хм, чакам с нетърпение да я видя. — Взе кесията и си стиснаха ръце да потвърдят сделката.
Каспар се обърна към Карбара.
— Твоето злато го оставих в пивницата. Ела с мен. Карбара се поколеба.
— Ами… имам друга среща скоро и не бива да закъснявам. Ще намина днес по-късно.
Каспар го стисна за рамото и каза:
— Стига де, ще ти отнеме само няколко минути, а и съм сигурен, че искаш да си вземеш парите.
Дребният мъж се опита да се измъкне от хватката му, но не успя.
— Какво ти става? — попита Каспар. — Държиш се така, сякаш не искаш да дойдеш с мен в пивницата.
Карбара изглеждаше на ръба на паниката.
— Не… няма нищо. Просто имам среща с един друг господин. Много е важно.
— Настоявам — каза Каспар и го стисна още по-силно. Мършавият Карбара изглеждаше готов да припадне, но кимна пребледнял и тръгна с него. — Не си притеснен, че мога да се върна в пивницата и да открия, че някой е нахълтал в стаята ми и е откраднал ковчежето със скъпоценностите ми, нали? — Каспар усещаше как тревогата в него се усилва и знаеше, че много скоро трябва да махне пръстена.
При думите му Карбара се обърна да побегне, но Каспар го спря.
— Като се върнем в пивницата, ако се окаже, че нещо ми липсва, лично ще те предам на местната полиция, разбра ли?
Карбара се разрева, но Каспар го поведе напред къде с бутане, къде с дърпане, без да обръща внимание на сълзите му. Стигнаха до пивницата и завариха собственика да стои в центъра на помещението, с пребледняло лице и ококорени очи.
— Качвай се бързо горе! — каза на Каспар, щом двамата с Карбара влязоха.