Двадесетина минути бяха необходими на Гоунт, за да се добере до канцеларията на този заместник-държавен секретар и да се подготви за проникване там. Министерството наподобяваше средновековна крепост, достъпът до него се пазеше от ревниви стражи. Външните хора бяха третирани с насмешка или подозрение, а най-често и с двете заедно.
Шефът на канцеларията на заместник-държавния секретар беше млад мъж с руси коси и приятно лице, който очевидно съвсем отскоро беше започнал да различава въжетата, с чиято помощ би се измъкнал от подвижните пясъци на несигурната си кариера. Беше точно човек за Гоунт, който подходи към него с онзи самоуверен и леко покровителствен маниер, притежание единствено на врелите й кипелите из коридорите на властта. Не забрави да придаде на гласа си и особения, едва доловим южняшки акцент, почти забравен по време на работата му в Ню Йорк.
— Брок Питърс, президентски съветник — представи се той, дари с хладен поглед младшия сътрудник и му протегна ръка. С другата потупа дипломатическото куфарче, взето назаем от Джоси Ранд, и небрежно подхвърли: — Документи от ПСЩ за вашия шеф… — ПСЩ означаваше „Президент на Съединените щати“ — съкращение, до което прибягваха само най-доверените сътрудници на Белия дом.
Шефът на канцеларията скочи на крака с такава готовност, че Гоунт се принуди да скрие усмивката си.
— Ами… Господин заместник-държавният секретар в момента не е тук… — малко объркано запелтечи младежът. — Ако желаете, аз мога да приема материалите и да ги заведа на отчет…
Хладният поглед на Гоунт го накара да млъкне.
— Документите са поверителни, синко — промърмори с леко отегчение той. — Скачай и отивай да го доведеш!
— Но… — шефът на канцеларията притеснено преглътна, адамовата му ябълка се раздвижи: — Господин заместникът в момента е извън министерството, а от Белия дом никой не се обади да предупреди за…
— За какво? — преднамерено грубо го прекъсна Гоунт. — За пристигането на секретна информация? Не ставай смешен, синко! Белият дом няма навика да бие камбаната за разпространението на поверителните си материали!
Младежът вече стоеше мирно и очевидно трепереше от страх.
— Разбирам, сър — смотолеви той. — Но аз…
— Ще ти дам един съвет, синко — не изпускаше инициативата Гоунт. — Когато ПСЩ разпраща поверителни материали, той очаква те да бъдат прочетени веднага. Ясен ли съм?
Оказа се, че е ясен. След петнадесет секунди вече разполагаше с името и адреса на виетнамския ресторант, в който Дейвид Мънч даваше обяд на заместник-държавния секретар.
Мястото се оказа каменна сграда с лози, виещи се по високите стени, очевидно някогашна мелница. Наоколо се издигаха вековни дървета, въздухът беше прохладен, някъде наблизо ромонеше поточе. Зад нисък зид се виждаше мелничарско колело, пътеката до входа на ресторанта се извиваше между разкошни климати си и олеандрови храсти.
Вътрешността на заведението беше неестествено мрачна, с каменен под и нисък дървен таван. Покрай стените бяха наредени статуетки на Буда и други виетнамски предмети.
Насреща му се изправи оберкелнерът — висок и слаб виетнамец с непроницаеми очи. Гоунт попита за Мънч, тъй като по всяка вероятност именно той беше направил резервацията. Времето за обяд отдавна беше отминало, повечето от гостите бяха вече на кафе, някои от тях просто лениво си бъбреха, докато келнерите разчистваха масите.
— Съжалявам, но господин Мънч не желае да бъде обезпокояван — отговори със силен акцент виетнамецът. От изражението на лицето му изобщо не личеше, че съжалява.
— Но мен ще приеме — усмихна се Гоунт и дискретно му подаде банкнота от петдесет долара.
— Разбира се — кимна виетнамецът, посочи една малка масичка в ъгъла и бързо се отдалечи по посока на кухнята.
Гоунт пристъпи към бара, поръча си бира и хвърли дискретен поглед към двамата мъже на масичката. Заместник-държавният секретар си личеше от километър. Притежаваше всички атрибути на висш държавен служител, полирани до съвършенство — висока фигура с късо подстригана сивееща коса, извит патрициански нос и хладни сини очи. За разлика от него Дейвид Мънч беше нисък и тъмнокос, с тяло на професионален боксьор. Раменете му бяха приведени, главата протегната напред, устните му бързо се движеха. От цялото му поведение се излъчваше напрежение и Гоунт го усети съвсем ясно. Изпита моментно съжаление, че не трябва да се разправя със заместник-държавния секретар — един добре познат противник, с предвидими и разбираеми реакции…