Стоеше и чакаше, търпелив като Буда, който се усмихваше от нишата над главата на двамата събеседници. В един момент заместникът бръкна в куфарчето си и извади няколко листа хартия, белязани със сините вертикални знаци на поверителните документи. Следователят започна да ги прелиства и спря на четвъртия, очевидно по сигнал на събеседника си. Прочете го бавно и внимателно, после засипа с въпроси човека срещу себе си.
Обядът най-после приключи. Мънч прибра документите в своето куфарче и поиска сметката. Плати в брой и поиска фактура. После се изправи, стисна ръката на заместник-държавния секретар, излезе навън и се насочи към паркинга.
Гоунт го последва, изчака го да стигне средата на извитата пътека и го извика по име. Мънч се обърна и забави крачка. Гоунт се представи, името му предизвика усмивка върху тънките устни на Мънч.
— Какво ви е накарало да дойдете във Вашингтон цяла седмица преди явяването ви пред Комисията? — полюбопитства той.
Гоунт разбра, че човекът насреща му няма никакво намерение да му улесни живота. Пък и защо ли трябва да го има? Неговият бизнес беше да тика носовете на хората в собствените им лайна и това по всяка вероятност му харесваше…
— Една от причините е да разговарям с вас — отвърна Гоунт.
Мънч изсумтя и продължи по пътеката.
— Нямам време — отсече той. — Вече закъснявам за съвещание в Пентагона. Трябваше да си уредите среща чрез секретарката ми.
— Това би било губене на време. От вашия офис твърдят, че постоянно заседавате…
— Нямаше да е зле, ако бяхте се задоволили с тази информация — изръмжа Мънч. Паркингът беше пуст и спокоен, листата на дърветата не помръдваха. Въздухът беше натежал от душна мараня, сякаш късната есен беше решила да се маскира в лято. Но липсата на птичи песни и жужене на насекоми обричаше опита й на неуспех, картината беше сюрреалистична, подобна на театрален декор.
— Но аз реших друго и ето ме тук — настоя Гоунт.
— Питам се как сте успели да извъртите тоя номер, но всъщност това няма особено значение — рече Мънч и извади ключовете за служебния си форд. — Нямам какво да ви кажа, с изключение на факта, че тоя път ударихте на камък…
Превъртя ключа и отвори вратата, но Гоунт се плъзна край него и я затръшна с рамото си.
— Я се разкарай! — заплашително изръмжа Мънч.
— Първо ще ми отговорите на няколко въпроса — отвърна Гоунт и се облегна на форда.
— Готов ли си за един рунд? — изгледа го следователят и зае стойка. — По време на казармата спечелих купата „Златни ръкавици“!…
— Щом се налага — въздъхна Гоунт и стегна краката си. — Макар че предпочитам да те черпя една бира…
Мънч се приведе напред и замахна с лявата ръка, Гоунт успя да блокира удара с цената на остра болка, пронизала китката му. Контрира със светкавичен ъперкът, който улучи следователя в брадичката и главата му се отметна назад. Ухили се, но не успя да се наслади на успеха си, тъй като Мънч направи светкавичен финт вдясно и стовари левия си юмрук в ребрата му. Въздухът напусна гърдите му с остро свистене, замахна във вял опит на контраатака, но ръката му само се плъзна край рамото на Мънч. В следващия миг се оказа проснат по гръб и отправи пълен с недоумение поглед към противника си. Нямаше спомена удара, който го прати на асфалта, свидетелство за него беше само болката в челюстта.
Мънч се засмя, протегна мазолестата си длан и му помогна да се изправи.
— Странна работа — рече. — Само пет минути си говоря с теб и вече ожаднях!
Настаниха се зад тезгяха на затъмнения бар, следователят се ухили и каза:
— Ще ти призная нещо, Гоунт. Отдавна не ми се беше случвало някой да ми се опре! Ако щеш вярвай, но днешните правителствени служители са по-нежни от мадами!
— Нямам такива впечатления — промърмори Гоунт и многозначително разтърка челюстта си. — Особено когато се докосвам по тази страна…
— Бил си служител в Белия дом, а?
Гоунт кимна, лицето му се разкриви от болка. Напълни чашата си с бира и поясни:
— Харесваше ми, дори бях доволен… Но после ме захапаха зъбните колела, така и не разбрах нищо, докато не ме изхвърлиха…
— Знам какво имаш предвид — кимна Мънч. — Сестра ми служеше във флота, забъркала се в някаква пиянска история с колеги, после и нея я захапаха зъбните колела… — от устата му се изтръгна кратък смях: — Край на кариерата. Никой не обича копелетата с големи усти…
Отпиха по една дълга глътка, мълчанието се проточи. Наоколо шетаха келнери, барманът неуморно приемаше поръчки от всички страни.
Болката в челюстта не минаваше, изглежда нокаутиращият удар на Мънч е бил доста силен. Гоунт попипа брадичката си, пръстите му се изцапаха с кръв. Извини се, отиде да наплиска лицето си в тоалетната, а най-вече да се види в огледалото. Пораженията не бяха сериозни, кръвотечението не беше от изкъртен зъб, а само от венеца.