— По всичко личи, че първият невронен компютър на пазара ще бъде на фирмата „Рико“, но нашият „Чи“ е много по-усъвършенстван и несъмнено ще предизвика силен интерес — убедено поклати глава Никълъс.
Ранното съвещание приключи. Нанги се изправи, взе бастуна и бавно тръгна към кабинета си в другия край на коридора.
През следващите два часа Никълъс почти не пусна слушалката. Проведе кратки разговори с директорите на задграничните заводи на компанията в Банкок, Сингапур, Сайгон, Куала Лумпур, Индонезия и Ханджоу, в Югоизточен Китай. Би могъл да съкрати това време наполовина, но телефонните връзки с тази част на света бяха влудяващо бавни, често му се налагаше да чува сигнала за заето, разговорите му да прекъсват по средата, а когато отново набере номера — да попадне на съвсем различен адресат. Преди години положително би вдигнал ръце, но сега филиалите на компанията в тази част на света ставаха все по-важни за нейния общ просперитет.
Най-сетне приключи тежката битка с телекомуникационната система на Третия свят. Хвърли кратък поглед на часовника и се зае да запарва нова порция зелен чай.
Частната му линия влезе в действие в момента, в който хвана бъркалката. Остави тежкия железен чайник и погледна апарата. Този телефон никога не звънеше толкова рано сутринта. Посегна към слушалката с чувство на известно безпокойство.
— Моши-моши…
— Господин Линеър? — бръмна в ухото му непознат глас. — Господин Никълъс Линеър?
— Кой е?
— Обаждам се от името на Микио Оками. Това име говори ли ви нещо?
Никълъс усети ударите на сърцето в гърлото си, изведнъж му стана трудно да диша.
— Как се добрахте до този номер?
— Микио Оками ви праща специалните си поздрави — отвърна гласът, после млъкна и в слушалката ясно се чу спокойното дишане на човека отсреща. — Той иска да…
— Ще ви дам един номер — прекъсна го рязко Никълъс и бързо продиктува осем цифри. — Наберете го точно след десет минути.
Първите шестдесет секунди от посочения срок отидоха за нормализиране на дишането. През следващите пет минути се отдаде на „зазен“ — особена форма на медитация. Но дори тя не успя да попречи на спомените, които нахлуха в съзнанието му.
Малко преди смъртта си полковник Линеър беше споменал името, което прозвуча по телефона преди малко. Микио Оками беше спасил живота на баща му. Кога и как — Никълъс така и не разбра. Но баща му беше пределно ясен — ако някога Оками го потърси, това ще означава, че е попаднал в безнадеждна ситуация и ще му трябва помощ…
Оттогава изтече много вода, животът следваше неумолимия си ход. И ето че Оками го беше потърсил…
Никълъс излезе от кабинета и тръгна по коридора. Президентският асансьор го очакваше, търпелив като верен слуга. Натисна бутона за мецанина и се запита къде ли всъщност отива…
Двамата с Нанги решиха да купят мецанина на небостъргача Шинжуку Сюриу в края на предишната година, веднага след като фалира френският ресторант с прекалено надути цени, който се помещаваше там. Направиха основен ремонт на трите етажа, събориха много стени, за да издигнат нови. В крайна сметка там трябваше да се появи „Индиго“ — бляскав и модерен нощен клуб…
Слезе от асансьора, в носа го удари миризма на вар и мазилка, на прясно положена боя и прогорено желязо. Бригадирът на ремонтната фирма моментално го позна. Пристъпи към него, поклони се и му подаде предпазна каска. Никълъс я сложи на главата си и побърза към окачения на стената телефонен апарат. Разполагаше само с тридесет секунди. Телефонът иззвъня в мига, в който протегна ръка към слушалката.
— Да?
— Господин Линеър?
— Аз съм.
— О! — краткото възклицание беше наситено с напрежение. — Доколкото разбирам, вече можем да разговаряме на спокойствие… Много съм доволен, че успях да вляза във връзка с вас…