Канзацу беше човекът, който запозна Никълъс с изкуството на Акшара. Младежът дори не подозираше, че сенсеят притежава умения и по Кшира и това за малко не костваше живота му. На практика обаче стана така, че Канзацу намери смъртта си именно благодарение на Кшира. Той беше убеден, че може да притежава умения и по двете бойни изкуства и да ги държи на почетно разстояние едно от друго. Беше сигурен, че може да прибягва до услугите на Кшира само когато това е наложително. Но сбърка. Кшира трови душата. Бавно и незабележимо — така, както радиоактивните елементи разрушават тялото. И в крайна сметка човек става пленник на злото.
Колкото по-подробно овладяваше Никълъс Пътя на светлината, толкова по-добре разбираше изкушението, завладяло душата на Канзацу. Защото знаеше, че Акшара страда от съвсем определени недостатъци. Историята мълчеше по въпроса, но той беше убеден, че някога, преди хиляди години, Акшара и Кшира са били едно общо изкуство, съдържащо в себе си съвършенството на тялото и духа. Кога и защо са били разделени той не можеше да каже. Може би е настъпил денят (отдавна изтрит от паметта на човечеството), в който е станало ясно, че един човек не бива да притежава едновременно Акшара и Кшира, дори този човек да е всемогъщ танжин. А може би огромната власт, която предлага Кшира, се е оказала прекалено силно изкушение дори за древните магове.
Резултатът беше налице — единното някога изкуство отдавна е разделено на две, притежателите на Акшара нямат право дори да надничат в тъмните потайности на злокобната Кшира.
Канзацу говореше за „корьоку“ — бляскавата сила на духа — с онова благоговение, с което се говори само за боговете. Беше убеден, че ако някога между Акшара и Кшира е имало общо начало, това начало е било именно „корьоку“, А фактът, че никога не е успял да овладее тази сила, вероятно е бил тежък удар за самочувствието му.
В своите проучвания след смъртта на Канзацу Никълъс бавно стигна до заключението, че именно „корьоку“ е светлият път, малката като дупчица от игла точица, благодарение на която разцъфва цялата истина.
Нарече тази истина „шукен“ — владение. Само там, в това владение, духът на човека може да задържи у себе си едновременно Акшара и Кшира — двете половинки на Тао-тао, без да бъде заплашен от унищожителната сила на по-тъмната и по-опасната от тях.
Но „корьоку“ коренно се отличаваше от другите форми на дълбока медитация. Малко се знаеше за него, но все пак беше ясно, че човек трябва да притежава по рождение онзи особен психически ключ, който би отворил така желаната врата. Без този ключ всичко е безполезно. Не помага нито концентрацията, нито задълбоченото изучаване на „кокоро“.
Никълъс не можеше да провери дали разсъжденията му са верни по простата причина, че никога не беше срещал човек, който да притежава уменията на „корьоку“. Не знаеше дори дали сам притежава онзи ключ, който би му осигурил достъп до споменатия психологически праг. Това можеше да каже само друг човек, обладаващ качества като неговите.
Понякога се събуждаше в тишината на нощта, сънищата оставаха в съзнанието му като лепкава паяжина. Бяха винаги едни и същи, винаги достатъчно ясни — той съществува в приказния свят на „шукен“ като своите далечни прадеди, душата му е широко отворена за Тао-тао, възприема изцяло двете противоположни части на това чудотворно изкуство — Акшара и Кшира. А с положителността, която човек може да изпитва само насън, знаеше: единственият път за „шукен“ е именно „корьоку“…
Имаше чувството, че ще се надигне от леглото, ще протегне ръка и ще докосне „корьоку“ — заветният праг на вечното познание. Само секунда и…
Но после се разсънваше окончателно, увереността изчезваше. В душата му оставаше остро чувство за загуба, от което чак очите му се насълзяваха.
Но оставаше увереността, че трябва да опознае един огромен и интересен свят. Това беше основната причина за решението му да остане в Япония въпреки съпротивата на Джъстин, която мечтаеше час по-скоро да се върне в Америка.
Мисълта за нещастието на Джъстин караше сърцето му да потръпва от жалост. Прокара длан над клепачите си и уморено въздъхна. Дори далеч от нея чуваше плача й, безпомощен като на уплашено дете. Но пропастта между двамата зееше все по-дълбока, все по-трудна за преодоляване. Откога е тук? Бавно потъващ в дълбините на Тао-тао, Никълъс я пробва с всичките си сетива. Сигурно отдавна, тъй като му беше позната, удобна като старо сако. С леко сепване установи, че тази пропаст започна да се оформя в онези далечни дни, в които съзна, че притежава силата на танжин. Дали не продължава отдръпването му от света на хората? Трябва ли да заплати проникването във вселената на Тао-тао с цената на окончателното и пълно отчуждение? Беше уверен, че няма да стигне дотам, но пропастта между него и Джъстин ставаше все по-дълбока и по-дълбока…