Тънките пръсти на Маргарет се увиха около дръжката му, от устата й се откъсна тихо стенание. Показалецът й успя да разтвори острието, вече беше готова…
Езикът му се плъзна в кратера между гърдите й. Слабото й място. Мъжът, който успееше да се докосне до него, разполагаше с цялото й тяло… Той знае, помисли е помътено съзнание тя.
Бръсначът тръгна нагоре, сякаш сам, по собствено желание… Кръвожаден звяр, тръпнещ от нетърпение да усети топлината на кръвта, да смаже с челюсти кости и сухожилия…
Убий го, екна властен глас в съзнанието й. Убий го веднага! Само по този начин можеш да се измъкнеш от капана!
Затвори очи, изпъшка и нанесе удара с цялата си сила. Острието на бръснача се стрелна към долната част на корема му. Но вместо да потъне дълбоко в него, то само се плъзна по кожата.
Видя усмивката му, едрите равни зъби блеснаха в полумрака. Дясната му ръка изтръгна бръснача, пръстите на лявата стиснаха острието, после се разтвориха.
Маргарет ахна от учудване. Кожата беше цяла, нямаше никакви следи от порязване.
— Пипни го — протегна ръка той. — Този бръснач не е наточен. Онзи, който използвам, е скрит на друго място… — усмивката му се разшири: — Усещах погледа ти, когато се заемах с отстраняването на космите от тялото си… Познавам чувството на алчност, Маргарет. Веднага го открих у теб… Ти алчно се стремеше да получиш бръснача ми… И аз ти го дадох…
— Нищо не си ми дал — отчаяно въздъхна тя, тялото й се отпусна върху чаршафите. В устата й се появи противен металически вкус, имаше усещането, че всеки момент ще повърне.
— Напротив — прегърна я отново той. — Дадох ти нещо много важно: вкуса на отмъщението… — езикът му отново пробяга по кожата й: — Сладък ли беше той, Маргарет? Толкова, колкото беше очаквала?
Тя не отговори. Бореше се с противния вкус в устата си, правеше отчаяни опити да преглътне, да го отстрани, да забрави. Той знае, мерна се отново обърканата мисъл в съзнанието й.
— Отговаряй! — извика с рязък глас той и тя сепнато го погледна.
— Да…
Устните и сами се разтвориха, отговорът излетя от тях спонтанно, сякаш по собствена воля…
— И аз така си мислех — въздъхна той с нескрито, но въпреки това странно за нея задоволство. — Щеше да ме убиеш и окото ти нямаше да мигне!
Ноздрите й отново се изпълниха със странния аромат на тялото му, ушите й ясно долавяха спокойните удари на сърцето му.
— Стига! — прошепна. — Не искам да те слушам!
— Какво още ти дадох, Маргарет? — сякаш не я чу той. — Искаш ли да ти кажа? Дадох ти нещо голямо. Дадох ти увереността, че можеш да го направиш… Че можеш да направиш всичко! — докосна зърната й, тялото й се възпламени. — Вече можеш да признаеш, че те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш…
Неудобно извита върху чаршафите, чувстваща с бедрото си твърдината на безполезния бръснач, тя направи отчаян опит да извика цялото отвращение, което се беше натрупало в душата й. Но само за да установи, че не е в състояние да го стори. Беше замаяна от странен копнеж, който не можеше да идентифицира от желание, което не познаваше.
Тялото й натежа, сякаш напълнено с олово. Бавно, с цената на върховни усилия, тя се обърна по гръб и се отдръпна от своя похитител.
Зад прозореца продължаваха да фучат коли, грохотът им заглушаваше противното жужене на комарите.
У дома. Някога тук, в покрайнините на Токио, Никълъс се наслаждаваше на истинско спокойствие. Къщата, която купи след смъртта на леля си Итами, беше типично японска. Както вътре, така и отвън. Но вътрешността постепенно изгуби своя облик, тъй като Джъстин трескаво се зае да я преустройва. Плочки и тапети, килими и мебели — всичко това започна да пристига на големи пратки от Щатите, Италия и Франция. И в крайна сметка Никълъс вече не можеше да познае жилището, в което буквално се беше влюбил преди години…
Външното оформление, характерно с дебелите носещи греди от камфорово дърво, все още беше пощадено. Но в замяна на това пострада градината, пълна с редки дървесни миниатюри, японски кедри и прекрасни водоскоци. Джъстин беше непреклонна и успя да превърне всичко това в една обикновена английска градина. Отказал да удовлетвори същинското и желание — да се върне в Америка, Никълъс беше принуден да отстъпва във всичко останало. Това бе единствената надежда, че жена му ще се почувства по-удобно, ще престане да изпитва носталгията, която буквално рушеше здравето й.