— Какво точно мислиш, че правиш тук? Нима не разбираш, че този начин на живот отдавна ти е омръзнал?
Той разпалено отрече, но сега си даваше сметка, че Аликс е била права. Помисли си за Маракай с неговия плаващ публичен дом и разбра какво е искала да му каже тя. Беше се заселил тук, защото очите му се бяха нагледали на обезобразени трупове, краката го боляха от дебнене по тесните улички на опасни квартали. Повдигаше му се от вонята на корупцията и безчовечността ставаше му лошо от вечното присъствие на смъртта. На грубата, насилствена смърт… Избяга. Изчезна далеч на юг. Но само за да открие, че смъртта има и други лица…
Обичаше Аликс дълбоко и искрено, но какво можеше да стори? Да се ожени за нея и да я отведе далеч от живота, който обича? Или да се ожени за нея и да се примири с дългите и отсъствия, наложени от работата? Не го устройваше нито едното, нито другото. Затова я пусна да отлети, а сам остана сред водораслите и повехналите палми.
Взе в ръка една кука, остърга борда на яхтата и загледа как тъмнозеленото петно бавно се разтваря в обляната от слънцето кристалночиста вода.
Ако остана тук дори още само един ден, ще се почувствам безполезен като тези водорасли, унило си помисли той.
Върна куката на мястото й, влезе в кабината и вдигна котвата. Включи двигателите, обърна корабчето и пое към пристанището на Маркоу Айлънд. Почувства се в отлична форма, кръвта му запя. Толкова е хубаво отново да имаш цел в живота! Душата му тръпнеше от нетърпение пред загадъчното убийство, което трябваше да разкрие.
Разглезените богаташи да вървят по дяволите, рече си Кроукър. Време е да се върна към пълноценен живот!
Величествените куполи и канали на Венеция блестяха в зелено и златно под морните лъчи на есенното слънце.
Никълъс не беше идвал тук и сега просто не знаеше какво да очаква. Градът се разлагаше и бавно, като свещената земя Атлантис, потъваше в лагуната, по-близо до майчинската прегръдка на земята. Преходността на вековете лепнеше по богато изографисаните стени на многобройните дворци, насищаше въздуха с тежкия си аромат. Човек лесно губеше ориентация в този безкраен влажен лабиринт от тесни улички и канали със застояла вода.
Поне такова беше впечатлението на познатите на Никълъс, посетили този град, обиколили неговите забележителности и напуснали го с махане на ръка и въздишка на облекчение, заричайки се никога вече да не се връщат тук, в душната жега на вчерашния ден…
Какви нещастници са били те, мислеше Никълъс, докато пресичаше лагуната на борда на блестящ от чистота моторен катер и гледаше като омагьосан разстилащия се пред него град, който сякаш нямаше основи от камък, а лежеше върху нещо ефимерно, наподобяващо фантастичен сън…
Предпочете да пътува горе, на капитанския мостик, въпреки резливия ветрец, принудил го да дръпне яката на сакото си от тънък велур с цвят на отлежало уиски. Катерът летеше с пълна скорост през стоманеносивата вода, фантастичните сгради на Венеция бавно изплуваха от синкавата, облакоподобна мараня и сякаш плуваха в спокойните води на лагуната.
Небосводът беше невероятно син, Никълъс имаше чувството, че в него се отразяват златните куполи и стройните кули, останали непокътнати сякаш от времето на „Хиляда и една нощ“…
Мощният двигател на катера промени оборотите си, корпусът направи плавен завой, напусна лагуната и забави ход. После се плъзна покрай дървените колове, — маркирали пътя на корабите векове наред, и сякаш с трепет пое по Канале Гранде към сърцето на града.
Минаха покрай нос Сан Джорджо Маджоре и пред очите на Никълъс се появи величествената фасада на базиликата Санта Мария дела Салуте, над която бавно залязваше кървавочервеният и сякаш изсъхнал диск на слънцето.
Почувства как косъмчетата на врата му настръхват, пред очите му изведнъж изплува ясна, сякаш гравирана в съзнанието му картина: пристъпва по огладените камъни на древен площад, наричан тук „пиацета“, облечен е в дълга черна роба и ботуши от груба кожа, върху лицето си има черна маска, а на главата — триъгълна шапка от необработен филц. Високо над него плющят непознати знамена, неизвестно откъде е сигурен, че страната води война… А към това се прибавя чувството, че най-сетне се завръща у дома…
Примигна, заслепен от огромния диск на есенното слънце. Моторницата направи още един остър завой и пред него се разкри Пиацета ди Сан Марко с Палацото на дожите в десния си край. Вляво се издигаха величествените статуи на венециански крилат лъв и на свети Теодор — покровителя на града. Залитна и беше принуден да се хване за махагоновия парапет. Това беше „пиацетата“ от видението му, отново остана с усещането, че се води война…