Площадчето беше пусто, ехото на нечии стъпки бавно чезнеше в далечината. Ято гълъби се готвеше да посрещне нощта под стрехите на околните сгради, някъде далеч боботеше моторът на невидим катер. Над плочите трептеше лека мараня, основите на сградите сякаш се носеха във въздуха.
Никълъс търпеливо чакаше. Венецианската нощ, подобно на всяка друга, скоро щеше да го обвие в своето тъмно наметало. Внезапно си спомни за „баута“, измъкна маската изпод мишницата си и я нахлузи през глава. Изпита особено, странно познато чувство. В главата му отново нахлу споменът за видението, което се появи на борда на корабчето, докато бавно се плъзгаха покрай Пиаца ди Сан Марко. Кой съм аз, безмълвно се запита той. Защо имам чувството, че тук е моят дом?
— Баута!
Обърна се и видя един свещеник, който му махаше откъм малката вратичка, отворена в огромния портал на църквата.
— Баута! — повтори отецът със странно кънтящ глас. — Закъснявате за службата! Идвайте, идвайте бързо!
Никълъс изкачи изтърканите каменни стъпала, мина покрай облечения в дълга тога и с качулка на главата свещеник и влезе в здрача на църквата. Резето зад гърба му рязко изщрака.
Въздухът тежеше от различни аромати — на восък и изгорял фитил, на плесенясали камъни и старост…
Свещеникът мина напред.
— Оттук — напрегнато прошепна той. — Следвайте ме!
Осветлението в храма беше слабо, идваше предимно от дебелите свещи, запалени пред олтара. Трептящите пламъчета хвърляха неясни отблясъци по посока на високите сводове, богато изографисаните стели, великолепните византийски плочки на пода и позлатените икони. Тази църква беше истински музей на религиозното изкуство. Сводът се крепеше на потъмнели от времето дървени греди, куполът над него представляваше фина мозайка от библейски сцени.
Някъде в дъното на храма се долавяше шепот, очевидно наистина се отслужваше литургия въпреки късния вечерен час.
— Тази църква е много стара — прошепна свещеникът, докато двамата крачеха по покрития с каменни плочи коридор. Странният му сух глас сякаш бе лишен от възраст, а дори и от пол… Беше напрегнат, в интонацията му отсъстваха каквито и да било следи от чувства. — Според някои хора това е най-старият храм във Венеция… Върху каменните основи има надписи, които доказват, че някога тук се е издигал гръцки храм — шепотът на богомолците постепенно се стопи в мрака, остана единствено ехото… — Но кой знае какво е имало тук преди гърците… Скити, а може би и тайнствените циклопи, населявали земята преди милиони години… За това историята на Венеция не разполага с никакви сведения…
Никълъс изненадано го погледна. Тези думи доста се различаваха от философията на хората, които проповядваха религиозни догми. Готвеше се да го попита за необичайните му възгледи, но свещеникът изведнъж се спря и посочи с ръка към извита във форма на арка врата.
— Scolla Cantorum — прошепна той и сякаш с това обясняваше всичко. В следващия миг вече го нямаше, черната му роба се стопи в сенките на тесния коридор. Никълъс бавно пристъпи в каменното помещение, осветявано от колебливите пламъчета на една-единствена свещ. Огромните гранитни блокове бяха идентични с тези, от които бяха изградени основите на храма, положително датираха от периода на ранна Византия. Дали тази зала не е била част от някогашния гръцки храм? Вдигна глава и отбеляза, че таванът е разделен на две арки, издълбани под прав ъгъл една спрямо друга.
— Тук е пял свещеният хор — обади се мелодичен глас зад гърба му. — Преди много, много векове…
Никълъс се обърна и видя фигурата на висока жена. Лицето и беше покрито с черна маска, която странно, наподобяваше угаснало слънце. Върху тялото й се спускаше дълга мантия на свещеник, а може би и на монах…
— Scolla Cantorum — добави жената. — Тази зала е била построена така, че да разкрие по най-добър начин красотата на човешкия глас. Някога, преди стотици години, тук е бил центърът, най-важното място на този храм…
— А сега е обречено на забрава, така ли? — попита Никълъс. — Отстъпило място на съвременните богослужения…
— Което не го прави по-малко величествено — кимна жената, красиво очертаната й уста се разтегли в блестяща усмивка. — Моля за извинение, че не ви се представих… Казвам се Челесте…
— Вероятно е излишно да ви съобщавам своето име — отвърна Никълъс. — Очевидно знаете с кого разговаряте и няма нужда да свалям своята „баута“.
Челесте се разсмя, звуците на гласа й се превърнаха в сребърни трели, отскочиха към свода и се върнаха надолу — по-богати и по-свежи дори от оригинала.