— Да, зная кой сте — отвърна тя.
— Тогава сигурно знаете и къде да открия… — Никълъс млъкна, видял как дългият й показалец се допира до устните.
— Моля ви, не споменавайте името му дори тук, на това свято място — прошепна тя и пристъпи напред. Дългата роба прошумоля, сякаш стотици насекоми се готвеха за сън в топлата лятна нощ. Прекоси кръгчето светлина, хвърляно от високата свещ. Никълъс забеляза, че косите й с прибрани под плътен копринен тюрбан. Фината материя имаше цвят на венециански залез, по повърхността й бяха прикрепени бели и черни перли, долната част беше украсена с издължени изумруди, тежък златен медальон висеше над челото.
— Значи познавате маската, която ви избрах — подхвърли жената.
— Баута? Да, до известна степен…
— А аз нося домино — продължи тя. — Името произлиза от латинския израз Benedicamus Domino, който означава „Слава на Бога“… Израз, отдавна превърнал се в баналност от честа употреба…
— Вие бяхте свещеникът, който ме въведе тук — сепна се Никълъс.
— Точно така — отвърна Челесте. — Исках да се уверя, че никой не ви следи…
— Кой би могъл да ме следи и защо?
Челесте не отговори, поклати глава и след известно време попита:
— Знаете ли какъв ден е днес?
— Последният ден на октомври, от утре започва ноември — отвърна Никълъс. — Още не съм свикнал с часовата разлика и не мога да кажа кога точно ще стане това…
— Днес е денят на Вси светии — прошепна Челесте. — Единствената нощ в годината, с изключение на Карнавалната нощ, в която носенето на маски е нещо съвсем нормално. Затова беше важно да се срещнем именно тази вечер. Маските ще ни закрилят така, както са закриляли нашите деди…
— Вашите — положително — сви рамене Никълъс. — Но моите едва ли, тъй като не съм чувал някой от тях да произхожда от Венеция…
— Добре дошъл във Ведрата република — звучно прошепна Челесте, на устните й се появи странна усмивка.
Къде съм виждал тази усмивка, запита се Никълъс, а на глас каза:
— Време е да тръгваме. Бях повикан тук по спешност…
— Наистина е така — отвърна Челесте. — Причините бяха напълно основателни… Те ще ръководят маршрута ни и занапред… — плъзна ръка в неговата и добави: — Надявам се, че компанията ми няма да ви е съвсем неприятна.
Излязоха от църквата през един от задните входове, озоваха се под арката на каменно мостче. В ноздрите го удари ароматът на странен парфюм, нощта беше абсолютно тъмна. В краката им тихо припляскваше водата. Никълъс остана приведен под ниския свод, докато Челесте заключваше старата, обкована с желязо врата.
— Това място е много особено — извърна се към него тя. — През 535 година византийският император Юстиниан изпраща армията си през морето към Италия желанието му е да си възвърне отнетите територии от своята велика империя. Начело на неговата войска е гениалният пълководец Велизарий… — Никълъс долови леката усмивка, която се плъзна по устните й: — По ирония на съдбата този храм носи същото име — на свети Белисарио…
— Не твърдите, че става въпрос за една и съща личност, нали? — вдигна глава Никълъс. — Според мен е напълно изключено един византийски пълководец да стане християнски светец…
— Това е Венеция — поклати глава Челесте. — Ако внимателно прочетете историята на този град, ще разберете, че тук всичко е възможно… — хвана го за ръката и го поведе към малък пристан, за който беше привързана гондола в тъмнозелен цвят, със златно по ръбовете. Направи му знак да се качи, после го последва и взе дългия прът в ръцете си. Ловко насочи лодката към средата на канала, увитата й в тъмно наметало фигура сякаш олицетворяваше тайнствената история на този град…
— Венеция е била построена за защита на Италия от нападенията на варварите — хуни, готи и още куп войнствени племена — продължи Челесте. — Дали от народите в източната част на Средиземно море, поробени след падането на Троя, както твърди Омир, или пък от още по-старото племе на финикийците — вече е отделен въпрос… Но фактът си е факт — Венеция се изгражда поради ключовото си положение на брега на Адриатика и естествената защита, която й дават маларичният климат, бреговете от подвижни пясъци и коварните плитчини, непрекъснато променяни от морските вълни…
Гласът й беше тих и ясен, носеше се над водата подобно на леките и едва забележими облачета на изпаренията. Никълъс слушаше запленен, очите му опипваха старите златистокафяви фасади на къщите с богато орнаментирани парапети и балкончета от ковано желязо, миниатюрни вътрешни дворчета, обсипани с цветя, извити ориенталски прозорци — ясен намек за произхода на първите венециански заселници…