Кога всъщност си даде сметка, че няма къде да отиде? Когато Никълъс я изостави въпреки молбите й? Или пък по време на последния им сексуален контакт, когато се беше почувствала необяснимо унижена? А дали това чувство не беше се появило по-рано, веднага след загубата на второто дете — за което тайно благодари на Бога?
О, колко много беше страдала! Аз съм лоша, аз съм егоистка, признаваше част от съзнанието й. Но в същото време другата част от него не криеше своето облекчение. Как би могла да обясни паниката, която я обзе при потвърждаване на втората й бременност? Стомахът й се свиваше от ужас при мисълта, че ще даде живот на друго човешко същество, ще изгради отново онази крехка и деликатна връзка, а после на сцената ще излезе Никълъс със своето Тао-тао и бойните изкуства… Умирам отвътре, проплака тя. Скоро няма да ми остане нищо за спасяване…
Търпението й се изчерпа броени минути след като Никълъс потегли за летището. Нахвърля безразборно дрехите си в малък куфар, скочи в колата и подкара към центъра на града. Сам по себе си този факт беше нещо необичайно. Просто защото тя така и не успя да свикне с обратното движение по пътищата на Япония и разположения вдясно волан, не можеше да се ориентира по пътните знаци, написани на непонятен език, беше принудена да се ориентира единствено по това, което беше запомнила. А то не беше много, особено при възбуденото състояние на духа й…
В крайна сметка успя да се промъкне през лабиринта от тесни улички в центъра на Токио и стигна до „Хилтън“. При редките си посещения в тази страна нейните приятели предпочитаха да отсядат тук и любезно отклоняваха поканите й. По простата причина, че къщата й в покрайнините на града беше прекалено далеч.
Вече часове седеше в тази поза, изостави я само веднъж — преди около четиридесет минути, когато стана да позвъни на единствения си приятел в тази страна — Танцан Нанги. Тялото й леко потръпваше, като на болен човек… На практика тя наистина беше болна, дори знаеше името на болестта, от която страдаше — отчаяние.
Нанги не беше на работното си място, но Уми — секретарката му, познала я по гласа още преди да се представи, обеща да му предаде молбата й да се свърже по най-бързия начин с нея в хотел „Хилтън“. Остави слушалката и се запита какво ще му каже… На практика нямаше представа защо го търси, вероятно поради чувството за самосъхранение, появило се някъде дълбоко в душата й… Придружено от усещането, че се е превърнала в прашинка, рееща се в пустотата на Космоса, че отчаяно се нуждае от опорна точка за завръщането си към света на логичните мисли и решения…
Леко почукване по вратата я изтръгна от сковаността. Изправи се бавно, краката й сякаш бяха налети с олово. Натисна бравата и се приготви да посрещне Нанги. Но сърцето й изведнъж пропусна един такт.
На прага стоеше американец с приятно лице, дълга тъмна коса и светли очи. На устата му играеше приветлива усмивка. Не беше толкова загорял, колкото го помнеше от срещата им на Мауи, но в замяна на това изглеждаше свеж и здрав, тъмносиният костюм лежеше много добре върху широките му рамене.
Мъжът пристъпи напред, протегна ръце да я прегърне, устата му се впи в нейната.
— Господи, колко е хубаво да те видя пак! — въздъхна Рик Милар, без да я пуска от прегръдката си.
Вдъхваща вкуса на устните му, Джъстин си спомни как този човек я беше последвал от Ню Йорк чак до Мауи, след като преди това я беше назначил за вицепрезидент на своята рекламна агенция „Милар, Соумс & Робъртс“. Открила, че той беше уволнил една от близките й приятелки, за да осигури мястото на нея, тя без колебание отказа поста и замина. Но той я откри в Мауи, между двамата почти се оформи любовна връзка… Но само почти. Сега, стресната от появата му, с напълно разнебитена психика, тя почувства как гърлото й се свива и сълзите напират под клепачите й. О, Господи, простена изтерзаната й душа, няма да ти е много трудно окончателно да ме довършиш!…
Измина известно време, преди да се овладее и да попита с леко дрезгав глас:
— Рик, какво правиш тук?
— Бях в компанията на господин Нанги, когато секретарката му се обади да съобщи за молбата ти. Той искаше веднага да тръгне насам, но аз го убедих, че за теб ще е по-добре да видиш лицето на стар приятел от родния край… — на лицето му се изписа дълбока загриженост: — От него научих, че ти е доста трудно да се адаптираш в тази страна… Много се тревожи за теб, но не знае как да ти помогне…
Джъстин объркано поклати глава.
— Но как стана така, че ти си тук, в Япония? — попита тя.
Ръцете му продължаваха да я притискат, погледът му потъна в потъмнелите й от болка очи. Усети как цялото й тяло започна да трепери.