— Би могъл да те излъжа, Джъстин — тихо отвърна той. — Да ти кажа, че съм на делова обиколка из Далечния изток, или пък пътувам за удоволствие… Но няма да го сторя. Дойдох тук, за да те намеря и някак… все още не зная как… да те убедя да се върнеш в Ню Йорк и да се залавяш за работа.
Джъстин беше сигурна, че ще припадне. Колко пъти, още като малко момиченце, се беше питала какво ще стане, ако мечтите й изведнъж се превърнат в действителност?
— Не говориш сериозно…
— Слушай какво ще ти кажа, Джъстин. Нашата агенция се разраства. Преживяхме тежките времена на рецесията и сега нещата вървят много добре. Проблемът е, че всичко върша сам. Опитах се да ти намеря заместник, но не се получи. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че след твоето напускане съм сменил четирима вицепрезиденти? Едновременно с това вече не издържам на темпото, не мога да работя по дванадесет часа на ден… — Притисна я към себе си и задъхано добави: — Имам нужда от теб, няма да го крия… Готов съм да приема всичките ти условия, само се върни! Наистина е така! Предлагам ти съдружие, още следващата седмица можеш да притежаваш една четвърт от компанията! — Отново я притисна до себе си, ентусиазмът му бавно започна да възпламенява кръвта й. — Само кажи „Да“…
Джъстин затвори очи. Знаеше какво ще отговори още преди устните й да се разтворят, обля я странна топлина. Сякаш душата й се освободи от дебела черупка и неудържимо се устреми към светлината.
— Да — прошепна тя.
— Какви са твоите заключения, в името на Бога?
Кроукър вдигна глава към трупа с восъчнобяла кожа, окачен с главата надолу на дебела греда в кухнята. Мръсно сиви, прорязани с пурпурни ивици светлина облаци, висяха ниско над задръстеното от коли шосе, минаващо току до прозореца. Гледка позната и вероятно затова плашеща…
Такива гледки можеха да се видят навсякъде в Америка, но специално тази се предлагаше от предградията на Марин Сен Кроа, щат Минесота.
Премести очи към кръвта, която все още изпълваше умивалника от неръждаема стомана. В центъра цветът и беше пурпурен, а по краищата — там, където вече беше започнала да се съсирва — тъмнокафява, с шоколадов оттенък. За предпочитане беше да гледа трупа, макар почти физически да усещаше натиска на кости и вътрешности под бледата кожа…
Службата като детектив-лейтенант в Полицейското управление на Ню Йорк му беше предлагала купища отвратителни гледки по засипаните с боклуци улици на огромния град, но те не можеха да се сравняват с тази тук…
По крайниците на покойния дон нямаше здрава кост. Този вид мъчение не беше нещо ново за Кроукър, но останалото беше. Сърцето беше изрязано от гръдния кош с хирургическа прецизност, след което беше поставено във вдлъбнатината на пъпа. Кроукър пристъпи напред и напрегна очи.
— Сърцето е зашито за пъпа на Голдони — обяви заключението си той. — По много особен начин, с вътрешната част навън…
— Странно, нали? Намирисва ми на някакъв ритуал…
Господи, защо Ник не е тук сега, въздъхна в себе си Кроукър. Той си пада по странните ритуали… Беше помислил да му се обади, но после се отказа. Някога би го сторил без никакво колебание, но сега си даваше сметка, че Ник ръководи огромна корпорация, има жена, все още се надява да му се родят и наследници… Животът му течеше в друга насока, едва ли ще има време и желание да скочи в първия презокеански самолет, за да се занимава с някакви криминални загадки… В душата на Кроукър помръдна съжалението. Той никога не беше тъгувал за доброто старо време, главно защото то не беше чак толкова добро… Но сега изведнъж му се прииска да върне хода му, Ник да е до рамото му и всичко да си е постарому… Един екип с великолепен синхрон, устремил се с пълен ход към бурните води на неизвестността…
Примигна, сякаш очакваше желанието му да се превърне в действителност. После бавно се огледа и се върна в настоящето. Единственият жив човек, освен него в тази стая беше Уил Лилехамър.
Тънката му, почти кльощава фигура изглеждаше зловещо на фона на отвратителната обстановка. Бяха прекосили страната на борда на военен самолет. Кроукър подозираше, че блестящата новичка машина, която ги очакваше заредена с гориво и готова за полет на стоянката за служебни цели на летището в Неапол, беше отпусната на този човек за пътувания до всяка точка на света. А екипажът от военни пилоти се отнасяше към Лилехамър с уважението, което едва ли би имал към някое цивилно лице.
Навън помръдна сянка, Кроукър неволно се изпълни с уважение към властта на новия си познат. Беше съвсем ясно, че все още никой не беше влизал в това помещение. Нито ФБР, нито щатската полиция, която наблюдаваше района с помощта на специално обучени кучета. Макар че мястото беше отлепено с такова количество униформени, което би стигнало за потушаване на средно по размери въстание… За да се постигне подобно нещо, е нужна огромна власт и Кроукър добре знаеше това…