Най-сетне се появи и Франсин — бледа, с подпухнали очи и стърчаща във всички посоки руса коса. Маргарет трябваше да й обясни къде се намират и защо са тук.
— Разбира се — равнодушно кимна момичето. — Тони…
Искаше да си бъде у дома, приятелите й липсваха. Маргарет направи всичко възможно да я успокои, но битката беше загубена предварително. Така и не успя да намери път към душата на дъщеря си. Все пак я убеди да хапне, после с облекчение се увери, че странните лекарства на Робърт явно няма да имат страничен ефект.
Час по-късно в къщата влезе един от външната охрана, пристъпи към едрия бодигард, който им беше сервирал закуската, и прошепна нещо в ухото му.
— Какво има? — попита Маргарет, усещайки как безпокойството й отстъпва място на паниката.
— Може би нищо сериозно — отвърна бодигардът, но усмивката беше изчезнала от лицето му. — Навън са открили едно пакетче, адресирано до Франсин…
Франсин разтревожено вдигна глава.
— Искам да го видя! — изкрещя Маргарет и скочи на крака.
— Идеята ви не е добра, госпожо Де Камило — поклати глава бодигардът. — Сега двете с дъщеря ви ще идете в моята стая. Сал ще ви прави компания…
През тънките степи на малкото помещение Маргарет ясно чу как едрият мъж разговаря по телефона е Тони.
След по-малко от два часа той вече беше тук. Витлата на хеликоптера засвистяха във въздуха над къщата. Позволиха на Маргарет да напусне малката стаичка, но Франсин остана вътре в компанията на Сал.
Кутията беше поставена на шкафа в антрето. Тони дори не погледна жена си, с кратко кимване на глава нареди на едни от пазачите да вдигне картонения капак. Вътре имаше малко пакетче, увито в дебела хартия за подаръци и привързано с розова панделка. Боецът развърза панделката и всички се надвесиха над съдържанието на пратката.
От устата на Маргарет се откъсна сподавен вик. В кутията се оказа Райън — любимото плюшено мече на Франсин, увито в розов памук. Втурна се нагоре по стълбите и блъсна вратата на стаята, в която беше пренощувала дъщеря й. Мястото на мечето до стената беше празно.
— Пресвета Дево!
Захапа кокалчетата на пръстите си, зад нея безшумно се появи фигурата на Тони.
— Той е бил в къщата! — истерично изхълца Маргарет. — Бил е в стаята на детето! Лично поставих мечето ей там, до стената… — обърна се с лице към съпруга си, очите й бяха разширени от ужас: — Разбра ли, че съм била права? Какъв смисъл имаше да ни пращаш тук? Това е ясно предупреждение! Всички бандити на света да събереш, пак няма да ни спасиш! Не можем да му се изплъзнем, една дума от наша страна и Франсин ще изчезне!
— Успокой се — механично отвърна той, но тя добре забеляза, че е пребледнял под равномерния загар на кожата си, получен в солариума.
— Тони, моля те, послушай ме! Не мога да понеса мисълта, че Франсин ще бъде подложена на още мъчения! Един Бог знае какво си спомня от онзи кошмар, не казва нито думичка… Моля те да ме послушаш, живота на дъщеря ти е поставен на карта! Не предприемай нищо, остави нещата такива, каквито са!
Дали отчаянието й беше толкова силно, че дори Тони се развълнува? Никой не можеше да каже това.
„Какво още ти дадох, Маргарет? Сега вече знаеш, че притежаваш силата на устремеността… Можеш да постигнеш всичко…“
— Добре — въздъхна най-сетне той. — Приемам съвета ти. Но искам двете с детето веднага да се качите в хеликоптера. Трябва час по-скоро да се махаме оттук, по дяволите!
Ето до какво се свеждат нещата помисли Джъстин, когато усети здравото бедро на Рик Милар под ресторантската маса. — Той ме иска, не част от мен, а цялата!
После в главата й се появи мисъл, която доста я изненада: „Господи, колко отдавна не съм била желана по този начин!“
Очите й се изпълниха със сълзи, принуди се рязко да извърне глава и да ги избърше с опакото на дланта си. Не биваше да му показва колко е уязвима. Защитните й сили, или по-скоро това, което беше останало от тях, бяха към края си. Изведнъж ясно разбра, че в момента, в който ръката му я докосне, тя няма да окаже съпротива… Да, точно така — не ако я докосне, а когато я докосне! Не тази вечер, не тук… Той притежаваше твърде много от това, което искаше тя. Присъствието му до нея пораждаше усещането, че се е натъкнала на спасителен оазис след дълго лутане в суха и безводна пустиня, точно когато силите окончателно са я напуснали… Беше на крачка от чистата студена вода. Кой би могъл да я обвини, че е утолила жаждата си до насита?
— Струва ми се, че тази вечер между нас няма дистанция — промълви Рик Милар и допълни чашата й с вино. — Лошо ли се отнасяха с теб от последната ни среща насам?