Пристанът Рива де ла Скиавони се изпълни с деца, които шумно скачаха в корабчетата трамваи, за да отидат на училище. Площадът закънтя от звънките им гласчета, сред тях се виждаха невъзмутимите лица на подранили работници, забили нос в своите вестници.
Туристи почти липсваха. По всяка вероятност повече от тях току-що бяха станали от леглото и чакаха своето капучино с чинийка кроасани. Никълъс бавно се насочи към пристана. Вдясно от него остана статуята на свети Теодор, а вляво — прочутият крилат лъв. Струваше му се напълно в реда на нещата, че венецианските дожи бяха избрали именно това митично създание за символ на своя град.
Погълна остатъка от кифлата, допи кафето и бавно съзна, че колкото повече стои тук, толкова по-ясно разбира, че Венеция действително е един град-държава в съвременен вариант. Жителите му действително са италианци, но приликите с останалата част на страната свършват дотук. В много области на Италия се говори на диалект, както това става тук, във Венеция. Но никъде мисленето на хората не е толкова различно, толкова самобитно. Тези люде просто живеят по различен начин, свой и неповторим. Начин, който особено много допадаше на Никълъс.
Приближи се до статуята на крилатия лъв и забеляза, че на каменния постамент седи жена с късо кожено палто. Първата вълна ученици вече отплува по водите на Канале Гранде, пристанът опустя.
Жената беше красива и привлекателна. Лицето й беше типично средиземноморско — с издължен нос и чувствени устни, загатващи за вековната смесица на финикийска и римска кръв. Гъстата червеникава коса стигаше до раменете й, кожата й беше с цвят на северноафриканска пустиня… Никълъс вече беше достатъчно близо, за да различи и цвета на очите й — наситен аквамарин. Продълговатото й лице, далеч от съвършенството, а дори и от законите на симетрията, излъчваше невероятна привлекателност, човек неволно задържаше дъха си пред неговото обаяние. Седеше със свити колене, в ръката си държеше шоколадов сладкиш, зъбите й се забиваха в него с нескрито удоволствие.
Вдигна глава, когато сянката на Никълъс падна върху ръцете й, синевата в очите й стана прозрачна под лъчите на утринното слънце. Никълъс я позна по великолепната усмивка — широка, ослепителна и едновременно с това малко загадъчна.
— Бихте ли се отместили мъничко? — попита на английски тя, в ъгълчетата на устата й бяха полепнали шоколадови трошици. Говореше правилно, но лекият акцент намекваше, че това не е майчиният й език. — Наслаждавам се на гледката…
Никълъс седна на камъка до нея.
— Чаках ви — каза жената.
— Надявам се, че не е било прекалено дълго — отвърна той. — Приятно съм изненадан да ви видя без маска…
Тя се усмихна и отхапа нов залък от сладкиша.
— Денят на Вси светии отмина. Слънцето изгря и вече сме това, което винаги сме били…
— Дори Микио Оками?
— Оками-сан води невероятно напрегнат живот — стрелна го с поглед тя. — Много хора на негово място не биха издържали…
Никълъс мълчаливо разтърка ръцете си, изтръпнали от хладната утринна влага.
— Вие ще му помогнете, нали?
— Какво общо има той с Доминик Голдони — най-влиятелния бос на американската мафия?
— Прави опит да се спаси — отвърна тя, после подхвърли: — А вие какво друго знаете за Голдони?
— Какво друго трябва да знам?
— Ами преди всичко, че е бил наполовина венецианец — отвърна с тъжна усмивка тя. — И това го е правело уникален сред останалите босове на мафията, всички без изключение сицилианци… Освен това неговите възгледи са били далеч по-широки, ясно е разбирал, че времето на хора като Сам Джанкана е безвъзвратно отминало и е имал нови планове за бъдещето на своята организация… Широките му връзки в Америка бяха жизнено необходими на Оками-сан за борбата срещу „Годайшу“… — ясните й очи се заковаха върху лицето му: — Означава ли това, че вие няма да помогнете на Оками-сан?
В гласа й прозвуча дълбока загриженост.
— Я ми кажете — погледна я Никълъс, — знаете ли самоличността на провидението, създало връзката между Якудза и американската мафия?
— Не — отвърна Челесте. — Макар че много ми се иска…
— С какво някой би могъл да държи в подчинение могъщи хора като шефовете на мафията?
Челесте мълча толкова дълго, че Никълъс се принуди да смени темата:
— А какъв е за вас Оками-сан? — попита той. — Работодател? Ангел-хранител? Любовник? Или и трите заедно?
Тя се разсмя.
— Щеше да бъде страшно горд, ако можеше да ви чуе!… Знаете ли, че е прехвърлил деветдесетте?
— Не.
— Хм… Живее тук вече доста години, а връзките му с няколко от най-влиятелните венециански фамилии датират още отпреди това…