— Зная какво си мислиш — поклати глава Кроукър. — Убеден си, че работата е свършил някой корумпиран държавен служител. Но инстинктът ми нашепва да търся други вероятности и аз реших да го послушам… Знаем къщата, в която е бил убит Голдони, нали? Но как се е озовал там? Отвлечен ли е бил? В това, последното, силно се съмнявам — бил е наблюдаван прекалено изкъсо. Освен това, ако предателството действително е работа на вътрешен човек, те просто щяха да идат в секретната квартира и да го ликвидират там. Но какво би се получило, ако Голдони сам се е изплъзнал от наблюдение и е отишъл на любовна среща? Това не е чак толкова трудно. Казва на жена си, че ще отскочи до супермаркета за руло тоалетна хартия или прясна пържола, после кръшва и изчезва…
— Това е напълно възможно — призна с блеснали от възбуда очи Лилехамър. — Но защо би го направил?
— За да се срещне с някого — отвърна Кроукър. — С човек, на когото има абсолютно доверие… — хвърли кратък поглед на часовника си и добави: — В колко приблизително ще се приземим, ако променим маршрута си и се насочим към летище „Кенеди“ в Ню Йорк вместо към Вашингтон?
— Ще питам пилота — отвърна Лилехамър и вдигна слушалката на вътрешния телефон.
Джъстин се събуди, ръката й се плъзна по широкото легло на хотел „Хилтън“, напразно търсейки мъжа до себе си. Сърцето й пропусна един такт, прониза я тъпа, тежка като олово болка, приличаща на неутолим глад.
После надигна глава от възглавницата и го чу как се облекчава в тоалетната. Нещо в плясъка на струята върху порцелановата чиния — един толкова типично мъжки звук, я накара да се отпусне и успокои.
— Рик?
Той се изправи на вратата на банята, гол и усмихнат.
— Събуди ли се най-сетне? Чудесно! Надявам се, че изпитваш глад, защото се готвя да поръчам закуската.
Джъстин седна в леглото и се протегна. Усети очите му върху тялото си, жадни и блеснали от желание.
— Чух те в банята — засмя се тя и протегна ръце. Той скочи и се приземи в леглото до нея, тялото му бързо зае позиция. — Нали щеше да поръчваш закуска?
— Не знам как е при теб, но след като се събуди, на мен изведнъж ми мина гладът — отвърна той.
По-късно, след като взеха душ и се облякоха, двамата слязоха в ресторанта. Рик си поръча бекон с яйца, картофена салата, голяма кана портокалов сок, кафе и препечени филийки. Джъстин се разсмя на типично американската му закуска и, свивайки рамене, поръча същото и за себе си.
Сокът и кафето бяха сервирани почти веднага. Той отказа захар и сметана, побутвайки ги към нея. После отпи глътка и попита:
— Кога можеш да се върнеш в Ню Йорк, ако, разбира се, не си променила решението си?
Джъстин взе ръцете му в своите.
— Не съм променила решението си — промълви тя. — Ти кога ме искаш там?
— Веднага — целуна дланта й той. — Не искам да чакам нито минута повече.
Джъстин се усмихна на ентусиазма му.
— Добре. Но все пак ми дай един ден да си приготвя багажа…
— Защо? Нима искаш да вземеш нещо оттук?
Храната пристигна и това й даде време да обмисли отговора си. Рик поиска конфитюр от ягоди. Набучила на вилицата си късче бекон, Джъстин гледаше как маже препечената си филийка с масло и сладко. Помълча малко, после тръсна глава:
— Като се замисля, май наистина няма какво да взема оттук… — той вдигна глава и тя добави: — Зная какво имаш предвид. Ново начало, едно съвсем ново начало… Мисля, че точно това ми трябва.
— Прекрасно — избърса устните си той. — Веднага ще направя резервациите.
Стана и попита оберкелнера къде е най-близкият телефон, Джъстин продължаваше да фиксира лицето му. Представи си, че е омъжена за него, живеят удобно в Ню Йорк, тя отново има любимата си работа. Усети прилив на невероятна енергия в жилите си, жажда за живот. Не можеше да повярва, че това чувство се е върнало, искаше й се час по-скоро да стане някогашната Джъстин, да работи и утвърждава себе си, да бъде силна и независима.
Към масата пристъпи келнер с безжичен телефон в ръка.
— Търсят ви, госпожо Линеър — поклони се той.
В един кратък миг тя замръзна на мястото си, сигурна че Никълъс все пак е успял да я открие. Вероятно с помощта на Нанги. В стомаха й се настани топка лед, стана й трудно да диша.
— Госпожо Линеър?
Тя кимна с глава, възнагради човека е подобие на усмивка и пое апарата в ръка.
— Ало?
— Джъстин, обажда се Нанги.
— Добро утро — промълви тя, в душата й нахлу облекчението.
— По-добре ли се чувстваш? Добре ли премина срещата ти с Милар-сан?
— Да, много добре — отвърна тя, давайки си сметка за факта, че Нанги и Никълъс са близки приятели. Но Нанги не беше танжин, нямаше начин да разгадае какво вълнува душата и, особено пък по телефона. — Беше прекрасно да се видя със стар приятел от Щатите…