— Мръсно копеле! Аз прекрасно зная какво се случи на Доминик, на Франсин и на мен! Ти си този, който никога няма да го разбере!
— Много добре разбирам какво ни се случи! — повиши глас Тони. — На дома ни, на семейството ни…
Очите й блеснаха, пръстът й почука по слепоочието:
— Най-накрая ми светна! Ти не мислиш нито за брат ми, нито за Франсин или мен! Ти мислиш единствено за себе си и шибаното си мъжко достойнство! Не можеш да понесеш това, което онзи тип е сторил на теб!
Изведнъж си даде сметка, че говори с гласа на брат си. Част от съзнанието й се удиви на това чудо, друга ясно си спомни онзи далечен момент, в който Доминик опря пистолета си в челото на Рич Купър — нейния бизнес партньор. Маргарет се беше заела със задачата да открие задгранични филиали на „Серенисима“ — своята парфюмерийна компания, но Рич беше против. Доминик изхаби цял следобед да го убеждава, извади на бял свят какви ли не аргументи. Но онзи упорито се противеше. Накрая, с подписан договор във вътрешния си джоб, Доминик се обърна към нея и каза: Ето, Маргарет, сама виждаш, че всеки човек се нуждае от свой собствен начин на убеждение.
Сега, видяла добре уважението на съпруга си към насоченото оръжие, тя разбра, че вече е открила начина за убеждение на Тони де Камило.
— Трябва ни огледало — каза Никълъс.
— Огледало ли? — учуди се Челесте, докато бързаха по тясната уличка.
— Да. Място, от което можем да наблюдаваме преследвачите си, без те да ни виждат…
— Мисля, че знам такова място — усмихна се тя и хвана ръката му.
Преведе го през Понте де ла Паля — Сламения мост, под който векове наред бяха разтоварвали бали слама от товарните гондоли, после минаха и прочутия Мост на въздишките, водещ до мрачните затвори на дожите. Прекосиха къс подземен пасаж и излязоха на малък площад с незабележителна по венецианските стандарти каменна църква.
— Това е Конвент Сан Дзакария — поясни Челесте и се насочи към единствената уличка, която се вливаше в противоположни край на площадчето. — Има интересна история, тукашните послушници са бродирали церемониалните шапки на дожите. — Уличката се извиваше като старчески гръб и чезнеше вдясно, по посока на второ, съвсем миниатюрно площадче. — Още през девети век управниците дожи са установили традицията да идват тук на Великден и да присъстват на тържествена вечерня.
Уличката свърши, озоваха се на широк гранитен пристан. Вдясно имаше дълга редица от къщи и магазини, вляво се издигаше висока ограда от ковано желязо, зад която плискаха водите на тесен канал, пресечен от две тесни каменни мостчета.
— По тази причина църквата е укрепена изключително добре — продължи с обясненията си Челесте.
— Както може би забелязахте, до площада се стига само по една уличка, а в самия храм се влиза от един-единствен, при това доста тесен вход…
Изминаха половината от дължината на гранитния кей и спряха пред старинен портал, над който висеше надпис:
ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ „АРМАНДО ДИАС“
Челесте внимателно се огледа в двете посоки, после дръпна Никълъс навътре. Прекосиха вонящ подземен пасаж и се озоваха в затревен двор, ограден от три страни със сравнително модерни постройки. Зад широките прозорци се чуваха детски гласове. Челесте го преведе през двора, чиято повърхност беше запълнена с безразборно разхвърляни ярко боядисани играчки и детски велосипедчета, отвъд ги чакаше приятна изненада — задната стена на Сан Дзакария.
Спуснаха се в мазето на една от старите спомагателни сгради, вътре миришеше на урина и мухъл. В дъното на просторното помещение, служило някога за парно отопление, имаше стара, полуизгнила дървена врата. Челесте я бутна и в носа на Никълъс нахлу миризмата на близкия канал. В здрача цвъртяха плъхове, проблясваха злобни рубинени очички.
Стъпките им отекваха сред каменните стени, очевидно бяха попаднали в мрежа от подземни тунели.
Челесте потвърди това със своите обяснения:
— Венецианските дожи са били големи параноици — каза тя. — Предполагам, че са станали такива по силата на обстоятелствата… Заповядали прокопаването на тези тунели, за да могат да влизат и излизат в Сан Дзакария, без да се излагат на опасности. Векове по-късно било построено училището, което видяхме. Разбира се, под строгия контрол на монахините от Сан Дзакария, които не искали да се рушат установените традиции…
Въздухът тежеше от влага и столетна история. Никълъс виждаше пред себе си единствено светлия облак от косата на Челесте, който сякаш беше фар, насочващ го навътре в дебрите на Времето.