Спряха се да изчакат. Секундите бавно се точеха, Челесте ставаше все по-нервна. Фасадата на къщата беше тухлена, покрита с традиционната венецианска замазка, която проблясваше с червеникавите си оттенъци. Никълъс най-сетне се размърда и й направи знак да го последва. Внимателно се приближиха към вратата, той се наведе към ключалката. Отвътре не долиташе нито звук. Какво ли ги чака? Пое си дълбоко дъх и решително натисна бравата.
Озоваха се в малък вътрешен двор с розови храсти и стара върба с напукан, наподобяващ мраморна колона ствол. От ъгъла съсредоточено ги наблюдаваше лъв от истрийски гранит.
Нещо над тях прошумоля, Никълъс рязко вдигна глава. Видя широка веранда, копне на онези, които опасваха Двореца на дожите. Външната стълба от напукан веронски мрамор водеше към поредицата арки, изографисани с византийски стенописи. „Пиано нобиле“ — стажът на благородниците, сякаш висеше между небето и земята — лек, изящен, ефирен, подпрян на стройни колони във византийски стил.
Внимателно изкачиха мраморните стъпала. Подът на верандата беше покрит със стари плочки в наситен жълто-оранжев цвят, който недвусмислено напомняха за някогашните собственици на този дворец — византийски търговци. Вътрешната стена беше боядисана в топъл кафеникав цвят, спираловидните носещи колони от външната страна бяха тъмнозелени.
Огледаха се, но не видяха никого. Челесте стоеше много близо до него, потръпвалото й тяло излъчваше топлина. Спряха пред средната част на верандата, напълно лишена от врати и прозорци. Това беше нещо необичайно за дворец, построен във византийско-венециански стил.
Продължиха нататък. Листата на дърветата оттатък спираловидните колони тежко се раздвижиха, небето се заоблачи. Верандата се изпълни със странна фосфоресцираща светлина, под която предметите оставаха без сянка и човек неволно губеше ориентация.
Стигнаха завоя, между фасадите на съседните сгради проблесна водата на тесен канал. Цветът й беше тъмносив и сякаш поглъщаше светлината на късния следобед. До ушите им долетя приглушеното боботене на невидима моторница, после бързо заглъхна.
Спряха пред тежка дъбова врата с пиринчена, по-зеленяла от влагата обковка. Тя беше единственият отвор в стената, от тази страна също липсваха прозорци.
Много любопитно, каза си Никълъс и посегна към бравата.
— Чакайте! — напрегнато прошепна Челесте и дръпна ръката му. — Аз не искам да влизам там!
— Налага се — отвърна Никълъс. — Трябва да разберем кой ни следи!
Тя се вкопчи в лакътя му, тялото й видимо потръпваше.
— Има и други начини! Страх ме е!
— Ето, хванете се за ръката ми…
Тя се подчини, той бавно завъртя топката и бутна вратата навътре. Пристъпиха прага, безшумни като призраци.
Озоваха се в непрогледен мрак, въздухът беше напоен с миризмата на пепел и още нещо — тежко, сладникаво-горчиво, което Челесте не беше в състояние да определи: Отдалечиха се на няколко крачки от вратата с чувството, че са извървели километри… Изгубиха усещането, че се намират в покрито помещение, че са вътре… Нещо прошумоля, сякаш студен вятър полъхна над гола и мрачна прерия… Изпитаха остър пристъп на световъртеж.
После чуха, или по-точно усетиха, с тъпанчетата на ушите си някаква вибрация, която ставаше все по-силна, а може би просто по-отчетлива… Ритъмът и неусетно се променяше, двамата останаха с чувството, че тя ръководи тласъците на кръвта в артериите им…
Челесте потисна писък на ужас.
Пред очите им бавно, сякаш от нищото, изплува странен мост. Изглеждаше изграден изцяло от човешки кости, които бледо проблясваха в мрака. Някои от тях бяха червеникави, сякаш наскоро отделени от плътта… Мостът висеше в празно пространство, свързваше двете части на непрогледния мрак.
Челесте, захапала юмрук да не изкрещи, инстинктивно се обърна да побегне, но Никълъс я задържа.
— Това място ми е познато — дрезгаво прошепна той.
— Боли ме главата — оплака се тя. — Трудно ми е да дишам, сякаш се намирам под вода…
Никълъс замръзна на място и се концентрира. След миг в главата на Челесте нещо пропука, душата й се изпълни с облекчение. Имаше чувството, че наднича от вратата на самотна, затрупана от снега хижа и открива, че навън вече властва пролетта… Съзнанието й бавно започна да се прояснява. Понечи да го попита какво става, но той я дръпна напред, към началото на зловещия мост.
Гледката съвсем не беше от най-приятните. Застанали само на метър от това странно съоръжение, те ясно видяха, че то наистина е направено от човешки кости, при това беше невероятно тясно… Ако искаха да го прекосят, можеха да сторят това само един по един, като при това трябваше да внимават за „парапетите“, състоящи се от извити навътре, остри като бръснач човешки ребра…