Усети магическите вълни на Тао-тао, заливащи съзнанието му с ритмична последователност. Въпреки това отказа да им противопостави силата на своя дух, предпочете да затвори подстъпите към съзнанието си и да продължи физическото нападение срещу демона.
Скоро обаче почувства, че срещу него действа нещо по-силно от Тао-тао, промъква се сред пулсациите на „кокоро“ и бавно започва да парализира съзнанието му. Това беше древната магия на месулетите, разцъфваща като отровно цвете.
Челесте гледаше вкопчените им тела, напрегнатите мускули, овлажнялата от пот кожа. Парализата на ужаса изчезна, тя се втурна напред в помощ на Никълъс. Закова се на място на крачка от центъра на моста, душата и бе пронизана от ледена вихрушка. Едва сега си даде сметка, че битката между двамата мъже се води не толкова във физически план, колкото в психологически.
Над моста от скелети изведнъж се изви буря, вятърът зави между острите човешки ребра, играещи ролята на парапет.
Челесте отстъпи назад, препъна се и падна на колене. В очите й блесна ослепителна зелена светлина, от устата й се откъсна отчаян вик. После припадна, тялото й безжизнено се отпусна върху хлъзгавите кости.
Над Токио висеше странна, разсеяна светлина, идваща сякаш от огромните турбини на междупланетен кораб. Бледи и готови всеки момент да се стопят сенки следваха Джъстин и Рик Милар, методично пробиващи, си път към покрайнините на града.
А може би не само сенките ги следваха. Рик се беше впуснал в обширен монолог за бъдещето на рекламната агенция след нейното завръщане в нея, докато Джъстин не изпускаше от очи огледалцето за обратно виждане. Една бяла тойота неотклонно ги следваше, разстоянието до тяхната кола никога не надвишаваше три-четири автомобилни дължини…
Все още не беше обезпокоена. Същата кола беше забелязала точно зад себе си на няколко от големите кръстовища, вероятно беше една, от хилядите, които пълзяха като мравки из улиците на огромния град.
Все пак не можеше да се отърве от чувството, че нещо отличава тази тойота от останалите й посестрими. Не се ли превръщам в параноик, запита се тя. Но дори и да е така, параноята ми не е резултат от чувство за вина, а от целия ми досегашен живот… Добре де, защо трябва да бъда нервна, укори се тя и отново погледна в огледалцето. Ник има работа с толкова опасни хора, че аз не би трябвало дори носа си да показвам без поне двама телохранители… Всъщност Никълъс на няколко пъти беше повдигал този въпрос. Но тя винаги отказваше. Нямаше никакво желание да бъде наблюдавана, особено пък от непознати хора. Все пак се научи да хвърля по някои поглед зад гърба си, особено когато се налагаше да ходи в Токио. И вероятно затова забеляза бялата тойота.
Придържаше се в посоката, която водеше към дома й. При всички случаи трябваше да се отбие там, ако не за друго, поне за да остави колата… За пътуването към летището бяха поръчали кола с шофьор. Напрегна се, опитвайки се да различи лицето на човека зад волана бялата кола. Но слънцето блестеше в предното стъкло, нищо не се виждаше.
— Какво има, скъпа? — попита Рик, най-сетне забелязал загриженото изражение на лицето й.
— Вероятно нищо — отвърна тя, включи се в дясното платно на магистралата и рязко увеличи скоростта.
Миг по-късно бялата тойота изпревари някакво БМВ и отново се залепи зад нея. — Не искам да те тревожа, но мисля, че ни следят…
— Какво? — рязко се извъртя Рик и втренчи поглед през задното стъкло. — Кой?
— Бялата тойота — отвърна Джъстин. — Залепи се зад нас още в центъра на града…
— Рик внимателно огледа колата, после се обърна напред, придърпа пешовете на сакото си и сви рамене:
— Глупости! За какво ще ни следят?
— Не зная — отвърна тя. — Може би има връзка със спешното отлитане на Никълъс за Венеция… Всичко лошо досега е ставало заради него…
— Мисля, че си внушаваш — промърмори Рик. — Но нека проверим как стоят нещата, просто за твое успокоение… — посочи с пръст и добави: — Напусни магистралата на следващото отклонение. Ще видим дали и тойотата ще направи същото.
Джъстин кимна, но не смени платното на движение, въпреки знаците.
— Но какво правиш? — учуди се Рик. — При тази скорост едва ли ще напуснем магистралата, а до следващия… О, Господи!
Джъстин рязко подаде газ, плъзна се на сантиметри от бронята на тежък камион, шофьорът ядосано натисна сирената си. Отклонението бързо наближаваше, но лявото платно беше заето от семеен нисан, който едва-едва се влачеше. Тя скочи на спирачката, колата поднесе, купето се изпълни с миризма на прегоряла гума. Успя да завърти волана точно толкова, колкото да се плъзне в свободното платно на отклонението, скоростта й си остана поне два пъти по-висока от позволената.