За малко не се удари в предпазното островче, намали още повече и се плъзна в широкия, полегат завой. Когато поеха по една от улиците на предградието, тя се облегна назад и попита:
— Е, какво стана с тойотата? Последва ли ни в отклонението?
— Ти майтап ли си правиш? — кисело се усмихна Рик. — Не гледах никаква тойота, единствената ми грижа беше да държа мехура си затворен!
Обърна се да огледа пътя. Току-що бяха направили десен завой, платното зад тях беше пусто.
— Нищо — рече и я целуна по бузата. — Както и предполагах… Само дето можеше да напуснеш магистралата по по-човешки начин!
— О, Господи! Не!
— Какво има? — видял, че тя отново е заковала поглед в огледалото за обратно виждане, Рик рязко се извъртя и веднага засече познатия силует на бялата тойота. — Същата ли е?
Джъстин мрачно кимна с глава.
— Какво ще кажеш сега за предположението ми?
— Опитай се да му избягаш.
Тя отново кимна.
— Близо сме до дома, този район го познавам отлично. Ако успеем да стигнем отклонението за нашата къща с известен аванс, положително ще успея да му се измъкна…
Следващият завой беше ляв, тя го взе рязко, с пронизително свирене на гумите, пресече кръстовището с опасно висока скорост. Подаде още газ, продължавайки да търси преките вляво. Рик разбра намерението й — да опише пълен кръг на квартала, да настигне тойотата изотзад, след което да кривне където й хрумне… Така преследвачът щеше да изгуби всякакви шансове.
На шестия завой му се зави свят. От бялата кола нямаше следа, неволно започна да си мисли, че Джъстин е преследвана от гузна съвест, дължаща се на снощната изневяра…
— Наближаваме пресечката, която ми трябва — обади се тя. — Онзи зад нас ли е?
— Никакъв не се вижда — отвърна загрижено Рик. Не изпитваше страх, тя беше наистина великолепен шофьор. Тревожеше го друго — беше принудена да обръща внимание на прекалено много неща едновременна да открие алеята, която и трябва, да гони острите леви завои, да следи за дистанцията на бялата тойота. И вероятно и Никълъс не й излизаше от главата…
— Отпусни педала — успокоително се обади той. — Тойотата я няма, дори наистина да е вървяла подир нас, вече отдавна сме я изгубили…
— Не — поклати глава Джъстин. — Вече почти стигнахме, искам да съм абсолютно сигурна, че никой не може да ни открие…
— Алеята беше тясна и изпълнена с остри завои. От двете й страни имаше стена от гъсти храсти и високи японски кедри, липсваше каквато и да било канавка. Рик имаше чувството, че се движат в гигантски лабиринт. Стана му ясно защо тук Джъстин се чувства в безопасност — след гигантските размери на Токио, изпълнени с бетон и стомана, това място наистина приличаше на късче от рая.
Завоите бяха почти под прав ъгъл, много от местните жители бяха монтирали огледала по околните дървета — единствен начин да видиш дали насреща не идва друга кола.
Летяха между вечнозелените храсти с огромна скорост, на Рик започна да му прилошава от люшкането по острите завои.
— За Бога, Джъстин! — примоли се той. — Пусни проклетия педал!
Тя продължаваше да хвърля кратки погледи в огледалото за обратно виждане, от цялото й поведение личеше, че още се страхува от неизвестния преследвач.
— Само няколко минути и вече ще бъда сигурна — процедиха здраво стиснатите й устни.
Навлязоха в поредния завой, по-остър от предишните. Тук огледала липсваха, Рик усети онова свиване на стомаха, което беше почувствал при първия си скок с парашут. Под него има само въздух, земята се приближава насреща му с главозамайваща скорост, тялото му всеки миг ще се сплеска в нея…
Слухът му долови боботенето на дизеловия двигател още преди очите му да видят огромния булдозер, в същия миг Джъстин отново беше отместила поглед към огледалото. Рик нададе силен предупредителен вик, ръцете му се вкопчиха във волана.
Грамадната машина закри гледката през предното стъкло, Джъстин изкрещя и скочи върху спирачния педал. Воят на сирената върху покрива на булдозера прогони следобедната тишина на предградието, прозвуча като погребален звън…
Рик скочи върху Джъстин и завъртя волана с цялата сила на мускулите си. Но в този момент бяха едва на метър от тежката машина.
Какви мисли минават през главата на човек, попаднал в подобна ситуация? Умът на Джъстин се изпразни от съдържание, очите й механично регистрираха късчето синьо небе, появило се над покрива на тежкия булдозер: В тази кратка, изпълнена с неземно сияние частица от секундата тя видя целия си живот като на длан, като картина, очертана от въздишката на Бога…