Причината беше проста — почивката между две акции не им предлагаше нищо. Инстинктът на акулата искаше своето. Сексът беше приятен само по време на практическата си реализация, после оставаха единствено наркотиците, които създаваха илюзията за движение… Но До Дук се нуждаеше от повече, от много повече…
Така се роди връзката, която изглеждаше странна дори в чудовищното ежедневие на войната. Всичко започна, когато в бойната група на До Дук беше прехвърлен ефрейтор на име Рок. Обикновен войник в „Армията на смъртта“, както по онова време наричаха Първа пехотна дивизия на Южновиетнамската армия, Рок беше привлякъл вниманието на командирите си с безумно нападение, извършено срещу укрепление на Виетконг. Убил петима, преди да бъде ранен в ръката, после хвърлил граната в близкото картечно гнездо на противника и си плюл на петите. Тази постъпка му донесла нашивките на ефрейтор, сложени на раменете му от истински, жив генерал…
Но всичко това беше станало, преди да се запознае с До Дук, преди да изяви желание да бъде включен в бойна група на „Научната фантастика“. Даваше си ясна сметка, че е поискал това поради жаждата за нови бойни подвизи…
Членовете на бойната група наричаха себе си „прилепи“. Обличаха се като виетконгци, действаха като виетконгци, правеха всичко възможно да нямат нищо общо с обикновените войници край себе си. „Прилепите“ се бяха превърнали в някаква полуавтономна бойна единица от напълно откачени индивиди, използвани само за такива акции, които други подразделения не можеха или не желаеха да изпълняват. Някои от тях бяха от такъв характер, че дори президентът на Съединените щати би ги отрекъл, ако, естествено, имаше кой да му съобщи за тяхното провеждане…
До Дук така и не разбра по чия заповед се провеждат подобни акции, но командирът на „Прилепите“ беше полковник с груби черти и властен глас, стопроцентов американец от Средния Запад. Името му беше Бъд Пауъл — преподавател в колеж в средата на 60-те години, на когото монотонният живот дошъл до гуша и внезапно стигнал до решението, че войната във Виетнам може да бъде вълнуващо преживяване. Но едва ли някой можеше да открие у него следа от академичното минало, особено ако присъства на планирането и изпълнението на акциите на „прилепите“… Подчинените му го обожаваха и с обич го наричаха „Червото“…
Именно Червото предложи на До Дук да вземе новопостъпилия Рок за свой партньор.
— Научих, че това копеле си го бива — рече той, дръпнал настрана До Дук преди поредния разбор. — Успял да пропълзи до бетонен бункер на онези мръсници и от упор да вкара вътре една противотанкова ракета… Какво ще кажеш?
— По всичко личи, че е от моята кръвна група.
— И аз тъй си помислих — подсмръкна Червото. — Давам ти го за индивидуална задача, така ще разбереш колко струва…
Изпратиха ги да засекат и унищожат „патрул вампир“ на Виетконг — една от бойните единици на комунистическата армия, която прилагаше тактиката на нощните нападения и на която се дължеше смъртта на много войници, убити, докато почиват… Според Червото, подобно поведение на противника беше нетърпимо. Вероятно такава беше и официалната позиция на Генералния щаб, с който Червото поддържаше постоянна връзка.
Нощните рейдове на противника имаха опустошителен ефект, особено в психологически план. Трябваше да бъдат прекратени на всяка цена, именно това бе беше новата задача на „Прилепите“…
Червото дръпна Рок и До Дук настрана и им обясни, че физическото ликвидиране на нощния патрул няма да бъде достатъчно.
— Искам да им дадете урок за назидание, нека всички го разберат — изръмжа той. — Ваша работа как ще го постигнете!
— Означава ли това, че можем да използваме всякакви способи? — пожела да узнае Рок.
Червото му обърна гръб, на лицето му се изписа отвращение.
— По дяволите, синко — въздъхна той. — Изобщо не разбирам какво имаш предвид…
До Дук и Рок направиха кратък преглед на оръжието и екипировката си, после потънаха в джунглата.
— Червото наистина ли не разбира? — попита Рок, когато лагерът остана зад гърба им, облян от лунната светлина.
— Наистина, особено след като го е казал — отвърна До Дук. — А понякога не разбира и това, което е казал!
— Вие наистина водите своя собствена война — усмихна се Рок. — И това ми харесва!
Известно време вървяха в мълчание, после До Дук тихо се обади:
— Не искам да убиваме тези копелета, ясно?
— Спокойно — отвърна Рок. — Вече обмислям поне хиляда варианта, които ще са по-добри от смъртта им…
За бивак си избраха едно закътано място. Спяха един по един — два часа сън, два часа на пост… Малко преди разсъмване бяха на крак, броени минути след това засякоха патрула на „вампирите“, прибиращ се при своите след нощната акция. Бяха четирима.