Съзнанието му започна да долавя това, което се мержелееше в душата на месулета, пред очите му се появи неясно видение. Фабриката за роботи, напоеният с миризма на машинно масло въздух, тихите стенания на мъчителя му… Всичко това потрепна и изчезна, на негово място се появи размазан образ на жена… Беше като гравиран в съзнанието на месулета, властен и силен като праисторическо чудовище… За пръв път беше в състояние да почувства изцяло черните мисли на противника си, извиващи се като отровни змии в тръстикова кошница…
Вече беше напълно готов да се възползва от силата, която откри отвъд Шестата врата; готов да стовари върху противника си огромната огнена топка на невероятната й психическа мощ… Но после изведнъж разбра, че тази мощ е обвила пипалата си колкото около него, толкова и около месулета. И заплашваше да ги унищожи с божествено безпристрастие. И двамата.
Поколеба се само за миг, желанието за мъст беше заместено от състраданието. За хилядна от секундата, но това се оказа предостатъчно. И сега плащаше цената за проявената слабост. Давеше се.
Събра последните остатъци от психическите си сили, отвори танжинското, си око. Бавно прекрачи прага на Шестата врата, твърдо решен да се откопчи от лапите на този демон и да го унищожи. Но оттатък вече го очакваше месулетът. Стоеше точно на мястото, към което се стремеше Никълъс. Никой не беше в състояние да предприеме каквото и да било. Блокираха се взаимно и това означаваше край.
Потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко, краката на Никълъс ритмично се свиваха и разпускаха, насочвайки вкопчените им тела към средата на езерото. Най-сетне пред очите му се появи дъното. Отправи мислена молитва към Бога да не е объркал посоките, да е там, където искаше да бъде. Защото това беше последният шанс за оцеляване, единствено надеждата пазеше последните остатъци от кислород в дробовете му. Изгуби ли нея, всичко ще бъде свършено.
И тогава го видя.
Връхчето на катаната стърчеше от тинята на дъното като призрачен Божи пръст… На същата онази „дай-катана“, която беше получил като подарък от Полковника… Казваше се „Ис-хогай“ — „Жажда за живот“… Едно наистина многозначително име…
Очите му се извъртяха, периферията им бързо се запълваше с мрак. Ритна с крака, вплетените им тела се насочиха към острието. Когато хвърли дългата сабя във водите на езерото, искрено се беше надявал да не я използва никога повече. Тежката дръжка се беше забила в тинята на дъното, оттам стърчеше само малка част от дългото острие.
До Дук усети омекването на Никълъс и затегна хватката си. Никълъс вече не беше сигурен, че ще успее да измине последните два метра, които го деляха от катаната. Вдигна ръце и заби нокти в лицето на виетнамеца. В своето лице! Напипа едва видимото ръбче на маската, повдигна го и водата влезе под нея. Лепилото омекна, изкуствената кожа започна да се свлича. Пръстите му я смачкаха и я натикаха в очите и носа на месулета. Онзи беше принуден да пусне гърлото на Никълъс, за да я махне от очите си. Това беше удобният момент. Мощното ножично загребване на краката му ги насочи надолу. Вчепканите им тела се завъртяха, в един момент гърбът на Никълъс се оказа в опасна близост до острието на катаната. Прекрати гмуркането и успя да се изплъзне. Инерцията на въртенето обаче продължи, в следващата секунда тялото на До Дук се оказа срещу острието. Рязък тласък с краката, движението надолу видимо се ускори. Видя и почувства това, което се случи. Лицето на месулета беше скрито зад гротескно смачканата маска, но острието на катаната се заби дълбоко в гърба му. Краката му лудо заритаха, алени облачета започнаха да се издигат нагоре, прорязвайки водата като някакви странни хвърчила…
Никълъс продължаваше да натиска, острието на катаната проникваше все по-навътре, сякаш жадно да пронизва тялото и костите на неочакваната си жертва… Натискът върху гърлото му отслабна, гърдите му щяха да се пръснат от липсата на кислород. Ритна с крак, единствената му мисъл беше час по-скоро да изскочи на повърхността.
Но тялото му не помръдна.
Сведе поглед надолу. Ръката на месулета се беше вкопчила в левия му глезен. Опита да се гмурне, за да я достигне. Но ъгълът беше прекалено остър, силите му стигнаха само колкото да докосне пръстите на месулета. Разбра, че няма да успее да се освободи.
Увиснал безсилно във водата, насочил поглед към застиналото в злобна гримаса лице на противника си, Никълъс бавно извъртя глава и се втренчи в синия полумесец, татуиран от вътрешната страна на здравата китка… В главата му бавно нахлуха виденията, придружаващи последните мигове на До Дук: