Очите му се насочиха към снега зад прозореца. Зимната тишина се промъкваше неусетно, като малки облачета, скриващи звездите под тънката си пелена…
— В момента, най-много се безпокоя от „Факел 315“ — промърмори той. — Не съм престанал да го правя от момента, в който открих този код върху софтуера на „Авалон“ в Париж…
— И аз си мисля за него — призна Кроукър. — Още като го спомена пред мен, останах с впечатлението, че става въпрос за някакво секретно оръжие, вероятно все още в експериментален стадий, до което се опитват да се докопат… Ако случаят наистина е такъв, готов съм да заложа всичките си спестявания, че става въпрос за американска техника.
— Съгласен съм — замислено кимна Никълъс. — Но има и друга вероятност, която не трябва да пропускаме… — пръстите му замислено забарабаниха по облегалката на стола: — Ами ако цифровата индикация 315 не е номер, а краен срок? Трети месец, петнадесето число… Това значи средата на март, нали? — от устата му се откъсна тежка въздишка: — Ех, защо Оками не е тук сега! Сигурен съм, че знае какво означава „Факел 315“!
— Според Нанги той се опитва да ни насочва отдалеч — отбеляза Кроукър.
— Така е. „Авалон ЛТД“ го доказва. Не трябва да забравяме и международния трафикант на оръжие Тимъти Делакроа — онзи, за когото се споменава в информацията на Харли Гоунт. Според Харли, Делакроа твърди, че „Сато“ е един от редовните му доставчици… Което значи, че в тази работа е замесен покойният Винсънт Тин.
Размениха си продължителни погледи, натежали от спомени.
— Изпрати ли Маргарет? — попита Никълъс.
— Късно снощи я качих на самолета — кимна Кроукър.
— Сигурен ли си, че постъпи правилно? — внимателно го изгледа Никълъс.
— Не съвсем — усмихна се пресилено Кроукър, въздъхна и вече сериозно добави: — Не искам да я пусна да си отиде от живота ми, Ник… Но какво друго мога да сторя? Аз съм ченге, дявол да го вземе! Винаги съм бил на страната на закона!
— А сигурен ли си, че тя е на противната страна?
— Какво искаш да кажеш? — учудено го изгледа Кроукър.
— Тя е страхотна жена, Лю…
— Тя е една шибана мафиотка, приятел! Никълъс сплете пръсти.
— Микио Оками е Кайшо на Якудза — тихо промълви той. — Преди два месеца положително бих го предал на закона, даже бих подскочил от радост… Но сега вече не съм толкова сигурен… — отмести очи от заснежената градина и ги спря върху лицето на приятеля си: — Ще ти задам един въпрос, Лю… Как мислиш, аморална личност ли е Маргарет?
— Аз… — Кроукър объркано млъкна, даде си сметка, че просто не знае какво да каже. Къде лежи истината?
— Всички ние крием под маска същността си — продължи Никълъс. — Инстинктивно пазим от очите на другите това, което е най-важно за нас.
В настъпилата тишина и двамата чуха проскърцването на снега под нечии стъпки. Никълъс се размърда и тихо добави:
— Знаеш какво трябва да сториш…
— Да. Нанги и Фейт Голдони са убедени, че под псевдонима Нишики се крие Оками… Ако това е вярно, Маргарет ще знае как да влезе във връзка с него… Дори обиколният път, избран от Оками и Голдони, е далеч по-добър от това, с което разполагаме в момента… А то е нищо.
Кроукър разклати кафето в порцелановата чашка.
— А ако грешат? Ако Оками не е Нишики?
— Пак трябва да търсим Оками. Готов ли си да го сториш?
Кроукър разглеждаше биомеханичната си протеза с интерес, сякаш за пръв път я виждаше. Прекрасно разбираше какво се иска от него: да шпионира Маргарет. При това за продължително време, докато улови всички брънки на сложната верига, която в крайна сметка ще го отведе до Нишики.
— Аз я обичам, Ник — тихо промълви той. — Но ние и двамата знаем правилата… Знаем кои сме, сами сме избрали пътя си… — надникна в тъмните очи на приятеля си и добави: — Не е просто, но това е всичко, което имаме…
Външната врата меко се захлопна, Кроукър стана и се насочи към кухнята.
— Вечеря след един час, нали?
— Отлично — кимна Никълъс и посегна към якето с дебела подплата. — Не е нужно да разчистваш, Сашико ще свърши тази работа утре сутринта…
Челесте стоеше в антрето. Мълчаливо го изчака да обуе топлите ботуши, после пъхна ръката си в неговата и го поведе навън.
Нощта беше изпълнена със синкави сенки. Около дебелото стебло на близкия кедър се беше събрала дълбока преспа, прорязана от мрежа заешки следи. Собственикът им смешно затръска задник и изчезна в храсталаците.
Заобиколиха дръвчетата гинко с призрачно оплетени голи клони, изкачиха хълмчето и започнаха да се спускат към езерото. Повърхността на водата беше замръзнала почти напълно, ледът хвърляше сребърни отблясъци.