— През пролетта ще дойда да се гмурна тук — промълви Никълъс.
— Страхуваш се, че няма да е там?
— Не. Но духът му има нужда от компания. Зная какво е, цял живот съм изпитвал подобно чувство…
— Но този човек беше хладнокръвен убиец, Ник! — стисна ръката му Челесте. — Не мога да разбера защо вие със сестра ми имате толкова особено отношение към него!
— Едва ли ще мога да ти го обясня…
— Тя също. И толкова по-добре…
Обърнаха се и отново изкачиха хълмчето. Оттук се виждаше отсрещният бряг и сгушените по него къщички. До слуха им долетя кучешки лай, неясни човешки фигури се мяркаха около плодните дръвчета и старателно увиваха стеблата им в слама. От краткия си престой тук Челесте вече беше разбрала, че японците не оставят нищо на случайността.
— Какво ще кажеш за „корьоку“ — Божествената светлина? — попита тя. — Все още ли е най-важното нещо на света?
— Ще задам този въпрос на Оками, когато се видим — отвърна Никълъс. — А аз продължавам да мисля, че е именно така. Дори сега е по-важна от всякога!
Мислеше за дарбата, която беше открил отвъд Шестата врата. Може би точно заради нея чувстваше До Дук толкова близък. Този човек беше дарил него, а и Маргарет, е безценен дар… Дар, който коренно промени живота им… Могъществото, което се крие зад Шестата врата, продължаваше да бъде загадка. Никълъс не знаеше до какво ще го доведе то. Беше сигурен само в едно наистина се промени, както беше предсказала Сейко. Рязко и безвъзвратно.
С усилие на волята прекъсна тези мисли и погледна Челесте.
— Не пожела да заминеш със сестра си…
— Ние сме две коренно различни представителки на фамилията Голдони — поклати глава тя. — Ще се успокоя едва след като открием Оками… — Откъм езерото подухна лек ветрец, кичурчето над челото й се раздвижи: — Освен това аз не бих могла да живея в Америка. Ще ми липсват водата и светлината… Тежестта на венецианската история… Сега, през зимата, цветовете са избледнели, сякаш на път да изчезнат… Облачно е, често вали… Но настъпва един вълшебен миг, обикновено в късния следобед… Тогава самотен слънчев лъч пробива облаците, площадчетата и мостовете блясват като старо византийско злато… — очите й гледаха някъде далеч. — Наближава времето за Карнавала, за новото раждане на маските…
По обратния път мълчаха.
Долу, на десетина метра от къщата, Челесте забави ход.
— Зная, че ми се сърдиш — промълви.
— Сърдя ли ти се? — изненадано я погледна той.
— Да. Защото си убеден, че още в началото трябваше да ти кажа коя съм. Но едва ли щеше да ми се довериш, ако знаеше, че съм Голдони… Нали, Никълъс? Оками те познава добре, именно той ме предупреди да не се разкривам…
— Микио Оками продължава да бъде загадка за мен — въздъхна Никълъс. — Все още не мога да обхвана детайлите на сложния му план по отношение на „Годайшу“…
Спряха пред портичката да изтръскат снега от обувките си. После Никълъс отвори вратата към антрето.
— Моля те, не ми се сърди! — прошепна тя. — Защото боли, страшно много боли!
Сенки в нощта. Нарязана от стройните бамбукови стволове, лунната светлина падаше на ивици върху футона на Никълъс. Би трябвало отдавна да е заспал, но тялото му отказваше така желаната от душата почивка. Кръвта му кипеше от копнеж към жената в съседната стая.
Знаеше, че трябва да иде при нея, да се мушне под постелята й. Тя го искаше, и двамата го искаха… Но тялото му беше като парализирано.
Образът на Джъстин отказваше да напусне съзнанието му. Никой не му го беше казал, но той знаеше.
Джъстин е мъртва, защото не е бил до нея, не е предложил своята закрила… Знаеше и друго — отчуждаването между двамата, повяхването на любовта им също се дължеше на него. На него и на Япония.
Тънката преграда от оризова хартия тихо прошумоля. В спалнята пристъпи неясна сянка, шум нямаше. Започна да се приближава към него съзнателно отбягвайки сребърните ивици лунна светлина.
Изправи се пред футона, кимоното се плъзна от раменете й е тиха копринена въздишка. Наведе се и се плъзна под завивката. В ноздрите му нахлу ароматът от тялото на Челесте, възбуждащ и желан както в онези венециански и парижки нощи… Не знаеше какво ще се случи оттук нататък, но беше сигурен, че винаги ще я помни такава, каквато я беше видял в онзи изпълнен с напрежение миг в schola cantorum на църквата Сан Белисарио — величествена и тайнствена под ритуалната маска, истинска представителка на загадъчната Венеция.
— Не мога да бъда като нея…
— Искрено се надявам да не бъдеш — прошепна Никълъс.
— Наистина ли?
— Надникни в душата ми и ще разбереш.
— Не искам да правя това. Никога вече…