Взе друга купа и започна да разбърква в нея смес с алени оттенъци.
— Истината е, че ние разбираме евреите и те разбират нас. Защото сме като тях — загадъчни, умни и страхотно практични, особено когато става въпрос за търговия. Феодалните порядки са ни били чужди, точно това мислене е привлякло евреите… Защото открай време ние сме си били капиталисти.
Цветът стана съвсем определен — яркочервен, като прясна кръв. Очите на Форново одобрително пробягаха по маската, главата му леко кимна.
— Разбира се, евреите трябваше да си платят за убежището — продължи той. — И защо не? Можеха да си го позволят, а и нямаше къде другаде да идат… Заповядахме им да носят червени кепета, за да можем да ги отличаваме…
Започна да нанася алената боя с пестеливи, някак особени въодушевени движения.
— Жестоко ли беше това? Кой би могъл да каже подобно нещо? Отнасяхме се с тях точно както със своите дожи. Изолирахме ги в гетото, докато дожите вкарахме във великолепния карцер на площад Сан Марко… Върховният държавен глава произнасяше все по-дълга клетва при встъпването си в длъжност, просто защото ние прибавяхме нови и нови точки към задълженията му — вдигна пръст и го размаха пред лицата на посетителите си: — Разбира се, от време на време плащахме висока цена за своите успехи. Подобно на евреите, и ние бяхме обект на завист и омраза. Когато през 1605 година Папа Павел V ни обвини в еретизъм, ние отговорихме, че сме по-добри християни от него! А кой отиде да се сражава с турците в името на Христа, докато Рим се спотайваше? Венеция, разбира се!
— Марино — тихо се обади Челесте. — Говорехме за доминото…
— Да, да — почти ядосано кимна той и остави готовата маска да съхне. — Ще стигна и до него. Да не мислиш, че съм забравил? — хвърли още един остър поглед на Никълъс и продължи: — Ние, венецианците, имаме една поговорка: Когато историята мълчи, мястото й се заема от митовете… — усмихна се на неизвестен за присъстващите каламбур, после тръсна глава: — Ето какво гласи митът относно въвеждането на доминото като част от карнавалните атрибути: тази иронична и безбожна маска е пренесена във Венеция не от френските благородници, а от евреите, прогонени от френския антисемитизъм!
Дребният мъж рязко се обърна и изчезна зад завесата, която скриваше задната част на магазинчето. Миг по-късно се появи отново, в ръката си крепеше нещо с такова внимание, сякаш носеше току-що родено дете.
— Доминото! — възкликна Челесте. — Но това е невъзможно!
— Напротив, мила моя, напротив — усмихна се Форново. — Ето го, стои пред теб… Но това е оригиналът — най-старата маска в личната ми колекция. Показах я и на Оками…
— А той знаеше ли нещо за произхода на доминото? — обади се за пръв път Никълъс.
— Разбира се — свъси вежди Форново. — Нима мислите, че ще му продам една от най-ценните си маски, без да се запозная с нейната история? За какъв ме вземате? — лицето му се разкриви в гримаса: — Още повече, че това домино е много специално. Произведено е във Франция, по-точно в Париж. И е пренесено тук от бягащите евреи…
Внимателно обърна маската и им показа вътрешната й страна.
— Ето го името на майстора — А. Алоан… А тук, точно под подписа, е положен печатът на компанията, за която е работел мосю Алоан. Тя е най-старата компания за производство на маски във Франция и сам по себе си този факт вече значи много. Особено ако се има предвид, че съществува и до днес…
Вдигна маската и Никълъс прочете името на компанията:
АВАЛОН ЛТД.
В настъпилата тишина трясъкът на изпуснатата от някакъв келнер чиния проехтя като пушечен изстрел. Но очите на Маргарет не помръднаха от лицето на Кроукър. В тях се четеше предизвикателство, той остана с впечатлението, че за пръв път споделя с някого ужасите на личния си живот.
— Биеше ме — прошепна. — Но най-лошото беше, че аз му го позволявах… Не се оплаквах, не търсех закрилата на Дом, не избягах заедно с дъщеря си… Стоях и търпях.
— Защо?
Тя се усмихна, изражението й отново стана несигурно, крехко, някак чупливо. Кроукър имаше чувството, че ако я разтърси, тялото й ще се разпадне на хиляди късчета.
— Страхотен въпрос — поклати глава и докосна устните си със салфетката. — Може би защото се чувствах виновна, че се омъжих против волята на брат си…
— Доминик е бил против брака?
— Да.
— Защо?
— Може би е познавал Тони по-добре от мен — сви рамене Маргарет. — Но аз бях страхотно упорита, въобразявах си, че зная всичко… Или просто бях решила да наложа волята си… Казва ли ти някой?