— Пищовът е в отлично състояние — рече Мани, примигна под слабата светлина на лампата и бутна очилата си в основата на носа, носещ следи от многобройни счупвания. — Сам съм го почистил и смазал, човек в моя бизнес и на това се научава…
Не се безпокой — отвърна Гоунт и внимателно се зае да зарежда оръжието. — Зная как се използва подобна играчка.
— Нали обещаваш, че няма да направиш някоя беля? — сбърчи нос Мани.
— Обещавам — кимна Гоунт и пъхна револвера във вътрешния джоб на сакото си. — Мисля, че едва ли ще се наложи да го използвам… Вземам го просто за психологически ефект.
Мани въздъхна, заобиколи остъкления тезгях и отвори външната врата, защитена от дебели, оплюти от мухите стъкла, и метална решетка.
— Тъй и тъй си се върнал, дай да идем да хапнем някъде — промърмори той.
С удоволствие, Мани — отвърна Гоунт и излезе на тротоара.
Над Вашингтон бавно се спускаше нощта.
Предишната нощ прекара в един мотел, разположен в Бетезда, преди това дълго време разглежда снимките на Рената, обмисляйки как да притисне с тях човека, който се наричаше Уилям Джъстин Лилехамър. Денят използва за прегледна всички вероятни ситуации, които можеха да възникнат, после се зае с подготовката. Заложната къща на Мани беше последната му спирка.
— Наричат себе си „Огледалото“ — каза Рената по време на вечерната им разходка около Виетнамския мемориал. — Не мога да кажа нито кои са, нито под чии указания работят… Страхувам се, че дори президентът не разполага с такава информация. Имат огромно влияние и дълбоки джобове, макар че аз нямам никаква представа кой и по какъв начин ги финансира. Особена активност проявяват по време на войната във Виетнам, но вероятно са действали и преди нея…
— Какви са целите им? — беше попитал Гоунт.
— Да прекроят света според собствените си представи — отвърна Рената. — Да издигат на ръководни постове свои хора, да ги държат там, докато това им изнася, а после да ги заменят с нови. Разбиранията им са консервативни и протекционистични, стигат чак до ксенофобия… Твърдо вярват в правотата си, не се смущават, когато нарушават законите…
— Някой беше казал, че от прекомерна интелигентност умът на човека се изражда… Според мен това важи и за „Огледалото“. Членовете му са работили толкова дълго и толкова упорито в лабиринтите на скритата власт, че вече не могат да различават доброто от злото, правосъдието от беззаконието…
За удивително кратко време Гоунт успя да напусне занемарените улички, на една от които се намираше заложната къща на Мани. Озова се на безупречно излъскания площад Дюпон, заобиколен от внушителни викториански сгради с високи портали от ковано желязо. Нощният дъжд беше измил асфалта, контрастът между квартала на Мани и патрицианските къщи наоколо стана още по-силен. Това беше една от загадките на големия град, в който по уникален начин съжителстваха отчаяната мизерия и разкошните, добре охранявани квартали на неговите богати жители.
Подкара по авеню „Ню Хемпшайър“, на пресечката с улица М зави надясно и пое по моста, който щеше да го отведе в Джорджтаун.
Лилехамър живееше в просторна къща, разположена на възвишението над Дъмбартън Оукс. Малко по-нагоре беше обсерваторията на Военноморския флот, а зад нея — къщата на вицепрезидента.
Дотам се стигаше по една къса отсечка на улица С, която повече приличаше на междуселски път, тъй като от двете й страни се простираха тучни морави. Автомобилно движение липсваше, пешеходци също не се виждаха. Денят гаснеше, въздухът стана хладен от хапливия ветрец.
Гоунт плъзна наетата кола покрай къщата на Лилехамър. Вътре светеше, на гранитните плочи пред входа беше паркирана голяма лимузина комби, американско производство. Паркира зад ъгъла и се върна пеш.
Къщата беше доста навътре, с масивни колони от бял пясъчник над входа. Това правеше четирите й етажа да изглеждат някак по-просторни и по-солидни, впечатлението се подсилваше и от двете стройни брадфордски круши, които растяха на метър от фасадата.
Алеята за автомобили стръмно се издигаше нагоре. Нощта беше напоена от сладката миризма на влажна пръст, Гоунт отново си спомни за ловните излети с баща си. Бавно изкачи каменните стъпала и почука на масивната, блестящо черна врата.
Наложи му се доста да почака. Най-сетне вратата се отвори и на прага застана висок, слаб мъж с хлътнали бузи, рунтави вежди и пронизителни сини очи, които го огледаха със смесица от любопитство и хладно спокойствие. Беше облечен в бяла риза е разтворена яка и тъмносин вълнен панталон, ръкавите му бяха навити до лактите.