— Какво ще кажеш за една анасонлийка? Имам оригинална самбука, току-що ми доставиха и пресни зърна кафе, които се пускат вътре… — извърна се и спря очи върху лицето на Оками: — Чувал ли си за италианската самбука с кафе? Не? Значи непременно трябва да я опиташ…
Оками прие чашата с бистра течност, върху чиято повърхност се поклащаха две черни зрънца. Забеляза, че Алба не помръдваше. Не си поиска питие, а и не му го предложиха. Леонфорте се държеше така, сякаш онзи не беше в стаята.
— Наздраве — чукна чашки домакинът, половината от самбуката в неговата изчезна на една глътка.
— Какво ще кажеш? Хубава е, нали? Според мен далеч по-добра от вашето саке…
Оками не хареса вкуса на непознатото питие, но търпеливо изчака небцето му да свикне с него, на лицето му се появи пресилена усмивка:
— Чудесно е — рече. — Мога ли да получа още малко?
Леонфорте допълни чашката му, а той използва паузата, за да се поогледа. Стаята беше задръстена с книги. Преобладаващите заглавия бяха медицински, но имаше томове по международно право и икономика, в ъгъла беше разположена богата философска поредица — Ницше, Кант, Сократ… Дали Фейт Соухил чете всичко това, запита се Оками.
Леонфорте му подаде чашата, отпусна се в дълбоко кресло насреща му и кръстоса крак върху крак.
— Какво мога да направя за теб? — попита той. — Признавам, че не бях изненадан от обаждането ти… Момчета като теб често имат нужда от услуги… — дяволито намигна и добави: — Много пъти съм гледал в обратна посока, докато вашите банди обработват мирните граждани… Изобщо не ми пука с какво се занимавате, стига моето да не се губи… — остави питието си на стар скрин, който очевидно служеше за масичка: — Какъв ти е проблемът? Комарджийница, публичен дом? Или искаш протекциите ми, преди да удариш някой съперник? Напоследък до гуша ми идва от вашите битки! — на лицето му се появи усмивка: — Честно казано, това ми харесва… Колкото повече се трепете, толкова по-голяма територия остава за мен!
— Разбирам ви много добре — кимна Оками. — Всичко това ви напомня за дома, нали господин Леонфорте?
Леонфорте пое удара, без да мигне. Ако Оками не беше напрегнал всичките си сетива, едва ли щеше да, улови лекото потрепване на клепачите му.
— Защо ме наричаш така?
— А вие нима допускате, че иде дойда тук, без да си свърша домашната работа?
— Има различни домашни — промърмори домакинът и за пръв път погледна по посока на Винсънт Алба, който седеше неподвижен като стенен часовник, а зад него се виждаше картина със средновековна батална сцена. — Обикновено съм предпазлив към хората, които се ровят в миналото ми… Защото могат да се окажат опасни… — взе чашата си, Оками усети, че Алба променя стойката си. — А на опасността реагирам бързо и по инстинкт… Разбираш ли какво имам предвид, Оками? Изобщо не си губя времето и това предпазва корема ми от посещението на някой куршум…
— Изразявате се съвсем ясно — кимна Оками и бавно допи самбуката си. — Това нещо наистина е добро!
— Радвам се, че харесваш италианската стока — хладно кимна с глава Леонфорте. — А сега казвай какво, по дяволите, искаш!
— Добре — въздъхна Оками и остави чашата си на скрина. — Предлагам сделка. Имам отлична информация за стоката, с която търгуваш… — ръката му предупредително се вдигна: — Моля те, не си прави труда да отричаш… Разполагам с великолепна мрежа, хората ми познават всяка дупка в Токио. Зная къде твоята стока може да бъде продадена на най-добра цена, зная и къде изобщо не си струва да я предлагаш… Накратко казано, ние с теб можем да направим един отличен екип.
— Чуваш ли, Винсънт? — изсмя се дрезгаво Леонфорте. — Той иска да му дам част от бизнеса, проклетото тъпоносо копеле! — скочи на крака, чашите върху скрина тревожно издрънчаха: — Кой си ти бе, нещастник с дръпнати очи?! Как си позволяваш да идваш тук, да пиеш самбуката ми и да искаш част от моя бизнес?! Ако си бях у дома, хубавичко щях да ти нашаря задника! Но понеже съм в чужбина, ще трябва да се въздържам… Нали така, Вини? — от гърдите му се откърти тежка въздишка, ръката му се стрелна по посока на вратата: — Хайде, пръждосвай се по дяволите! И считай, че си извадил късмет!
— Другият човек, Винсънт Алба, е негов телохранител — каза Оками. — В това няма никакво съмнение.
— Каква двойка, а? — подхвърли полковникът и започна да пълни лулата си с тютюн. Вършеше го бавно и с удоволствие, тази лула беше негов стар талисман. През пролетта на 1945 година в Сингапур тя беше спасила живота на цялото подразделение, което командваше. Полковникът отложи прекосяването на открит терен, защото беше изгубил лулата си и трябваше да я открие. Миг след като го стори, теренът се превърна в ад от бомбардировката на противника. — С този речник на Леонфорте несъмнено му трябва телохранител…