— Но това също ще е отговор, нали? Вече ще зная, че поставя под своя закрила доказани военнопрестъпници. Причините за това могат да бъдат и съвсем почтени — например, че част от тези офицери разполагат със секретна информация, която Макартър не би искал да попадне в протоколите на съда…
— Но правосъдието трябва да бъде раздадено! — ледено процеди Оками. — Аз трябва да получа своето възмездие, Линеър-сан! Това беше част от сделката ни!
— Разбирам ви много добре.
Но по-късно вечерта, пресичайки развалините на Токио, Оками беше обзет от съмнения. В крайна сметка полковникът и Уилоубай са европейци, мислят по един начин, нима човек трябва да се доверява на такива като тях? Не, спря се той. Тази пътека е опасна. Тръгне ли по нея, скоро по нищо няма да се отличава от останалите оябуни.
Понякога го обземаше истинска шизофрения, но дълбоко в сърцето си знаеше какво трябва да бъде направено. След войната в Тихия океан светът вече не беше същият. Войната го беше убедила в едно — през следващите десетилетия Япония няма да може да разчита само на себе си. Именно поради дългите години изолация тя се беше включила във военните действия на страната на губещите, беше унищожила своята икономика и народ. Не разбирахме начина на мислене на Западните страни и особено на американците, които ни победиха, рече си той. Подценихме силата им, пренебрегнахме гъвкавостта им, не обърнахме внимание на тяхната воля за победа. Това никога не трябва да се повтаря.
А собствената му решителност да разшири бизнеса си в следващите години го накара да потърси съюз с полковника. На практика този човек му харесваше. Това беше доста странно, защото и той, като повечето японци в следвоенните години, се чувстваше напълно откъснат от живота и културата на света извън границите на Азия.
Още по-странно беше, че той — един стопроцентов японец, откри у полковника това, което би трябвало да намира у своите сънародници — дълбоко разбиране на шинтоизма, дзенбудизма, конфуцианството и сложната метафизична плетеница на бойните изкуства и ритуали. Това е нещо наистина необикновено, каза си той, отправил поглед към руините на Токио, над който бавно се спускаше мракът.
Да, аз вярвам на полковника, въздъхна в себе си той. Вярвам му като на себе си. В същото време изпитваше безпокойство от факта, че партньорът му иска да сподели съмненията си с Уилоубай, да му предостави по този начин възможност за измъкване. Беше честен пред себе си и съзнаваше, че от своето положение може много по-лесно да надуши тайния заговор. От горчив опит знаеше, че човек последен разбира за неуредиците в собствения си дом.
Изпита това чувство преди седем години, в зората на своето възмъжаване. Баща му беше предаден от собствения си брат, фамилията на съперника му най-сетне успя да се докопа до съблазнителните централни квартали на Токио, контролирани от семейство Оками. Баща му беше посечен в леглото си от убийците на врага, майка му се спаси благодарение на факта, че беше заминала за Хирошима при своята болна майка. Получили подробна информация от чичото, убийците бяха проникнали в къщата, без да бъдат забелязани от охраната, сабите им потънаха дълбоко в корема на спящия оябун.
На погребението Оками стоеше между майка си и чичо си, душата му тръпнеше от мъка. Две седмици по-късно попадна случайно в един бар заедно със своята приятелка. Стана така, че дочу разговора на групичка млади бойци якудза, здравата наквасени със саке. Двама от тях се оказаха физическите убийци на баща му, които шумно се хвалеха за начина, по който бяха проникнали в къщата.
На следващата сутрин Оками откачи от стената бащината катана и я скри под дългия си шлифер. Отиде в кантората на чичо си и поиска да го види. Почака петнадесетина минути, после го поканиха да влезе. Чичо му, възбуден и доволен от току-що сключените сделки, започна да го представя на присъстващите якудза с широка усмивка на уста. Славолюбив и мнителен, той обичаше да се движи с голям антураж, представяше си, че е един от славните феодални владетели от миналото, управлявали страната с огън и меч.
Оками се поклони на присъстващите според традициите, после се насочи към чичо си, който седеше зад масивно бюро с протегната ръка. Онзи го попита какво иска, самодоволната усмивка не слизаше от лицето му.
Оками направи крачка напред, измъкна катаната изпод полите на незакопчания шлифер и отряза главата му с един-единствен, силен и точен удар, пред очите на вцепенените от ужас телохранители.
Бликна фонтан от кръв, който попречи на двама от най-близко застаналите мъже да реагират. Обезглавеното тяло на чичото се разтърсваше като от електрически ток, самата глава изтропа върху писалището. В отворените очи се четеше недоверие, устните продължаваха да се усмихват…