Питиетата пристигнаха, Оками пресуши чашата си на един дъх. Вече изобщо не го беше грижа какво ще си помисли за него Фент Соухил. Разкритията в доклада на Донахю я превръщаха в незначителна пионка. Въпреки красотата и ума си, тя беше само жена, ролята й в сложната игра беше съвсем ограничена. Второстепенна фигура, също като Джони Леонфорте. Как я беше нарекъл Донахю? Куриер… Двамата с полковника вече имаха отговор на въпроса, който ги измъчваше от доста време насам: Кой стои зад Леонфорте? Алба, ето кой. Тайнственият капо на американската мафия се наричаше Винсънт Алба. Вдигна глава и тихо попита:
— Каква е вашата роля във всичко това, госпожице Соухил? Игрите на мафията винаги са били игри за мъже.
— А вие сте специалист по мъжките игри, нали така, господин Оками? — каза това с мила усмивка на уста, погледната отстрани несъмнено би била възприета като жена, която разговаря с интимния си приятел. — Истината е, че съм авантюристка по природа. Пристигнах тук с твърдото убеждение да изпълня дълга към родината си.
— Но по една случайност сте попаднали на неподходящи другарчета — скептично подхвърли той.
— Влюбих се в неподходящия мъж — простичко отвърна тя, лицето й потъмня. — Признавам, че постъпих глупаво. Не би трябвало да се свързвам с Джони, още по-малко е налудничавите му идеи… — вдигна ръка, после безсилно я отпусна в скута си: — Защо се получи така? Може би заради лудостта на първите следвоенни месеци, може би заради този странен и чужд град, опустошен от войната… Някак неусетно бях… бях всмукана във всичко това… — на лицето и отново се появи обезоръжаващата усмивка: — Любопитна съм като котка, знаете… Дори хора като Винсънт и Джони не успяха дълго да крият от мен… Когато разбра, че зная всичко, Винсънт се готвеше да ме изхвърли… Но аз се усуках около Джони и той ми позволи да остана… Така се забърках в цялата работа.
Дали да й повярвам, запита се Оками. После си даде сметка, че това няма никакво значение. Личността на тази жена също. Важни бяха само разузнавателните сведения, които достигаха до канцеларията на Уилоубай.
Изправи се и взе плика в ръце.
— Ще направя копия и утре сутринта ще ви го върна.
— Винсънт ще побеснее — промълви с тревога в гласа тя.
— Нека — отвърна Оками. — Така по-бързо ще свикне с мисълта, че си има нов партньор.
— Този материал е безценен — каза Оками. — С негова помощ ще получа своето възмездие.
Бяха в парка Уено, полковникът проучваше документите и упорито отказваше да забележи бутилката коняк, от която Оками час по час отпиваше. Японецът беше доста пиян, изобщо не беше лягал от срещата си с Фент Соухил насам. Възбудата му постоянно, нарастваше, вече виждаше враговете си повалени.
Облачетата на изпаренията все още не бяха се вдигнали от повърхността на река Сумида, денят току-що започваше. Нощта бавно отстъпваше, синият порцелан на небето срамежливо надничаше между тъмните облаци. Вишневите дръвчета в Йошино бяха отрупани с розов цвят, който изглеждаше почти бял на бледата светлина.
Във въздуха се носеше аромат, който Оками винаги свързваше с детството си. В онези дни рядко виждаше баща си, но старият оябун никога не пропускаше да вземе него и брат му и да ги заведе на разходка в Йошино, сред цъфналите вишни. Сладкият аромат беше част от тази разходка, напомняше му за бащината ръка — здрава, мазолеста, вдъхваща сигурност. Изпитваше истинско щастие да крачи редом с високата му фигура.
— Погледни вишневите цветове над главата си — казваше баща му с благоговеен шепот. — Разцъфват бързо, откъсват се от дървото в апогея на своята красота, падат и умират. Обичаме ги толкова много, защото и хората са като тях… Ние носим красотата им в душите си. Думата „шизен“ означава „природа“, взели сме я от китайците… Но защо ли? Нима човек и природа не са едно неделимо цяло?
Години по-късно, когато баща му беше убит, Оками мълчаливо коленичи край леглото и зачака пристигането на майка си. Не пусна вътре никого от доверените му хора, но не можеше да им попречи да останат около къщата и да го пазят. По-късно даде заслуженото на всички, които имаха задължението да пазят баща му, но не бяха го сторили. Но в онзи миг просто стоеше с наведена глава, стискаше студената ръка на баща си в своята и въпреки неподходящия сезон усещаше в ноздрите си меката, сладка миризма на разцъфнала вишна.