Оками слезе, отвори и внимателно я подкрепи.
— Не трябва да те виждат тук — Прошепна Фейт. Главата й безсилно се отпусна на рамото му, дишането й беше учестено. — Опасно е…
Той я взе на ръце, пренесе я до входната врата и заблъска с крак по нея. Разнесе се метален грохот, вратата очевидно беше желязна.
Отвориха му почти веднага, очевидно бяха забелязали колата. На прага застана млада японка с изящна фигура, не повече от осемнадесетгодишна.
— Оттук, моля — поклони се момичето и отстъпи да му стори път. В поведението й се долавяше деловото напрежение на лекар или медицинска сестра.
Поведе го по дълъг коридор с ламперия от черешово дърво, в дъното имаше ярко осветено помещение. Оказа се малка, но отлично оборудвана операционна. Доктор в стерилни доспехи му посочи масата, върху която трябваше да остави Фейт.
— Анако ще ви покаже къде да почакате — кратко го отпрати той и се обърна. — Аз ще дойда, когато свърша…
Младото момиче, наречено Анако, направи знак на Оками и го въведе в съседното помещение, което се оказа нещо като библиотека. Стените бяха запълнени с лавици, от средата на високия най-малко шест метра таван висеше кристален полюлей, на пода имаше дебел персийски килим в пастелни тонове. Мебелировката беше кожена, състоеше се от два широки дивана и същия брой удобни кресла. Между диваните имаше кристална масичка с бронзови крачета, върху която тиктакаше малък будилник. В противоположния ъгъл имаше изящно френско писалище с безупречно излъскан плот. Оками беше сигурен, че дори в Националния музей има повече прах, отколкото в това помещение.
Приближи се до лавиците, обзет от любопитство. С изненада откри, че повечето заглавия бяха на японски, изключение правеше само една секция в дъното, заета изцяло от военноисторическа литература на английски и френски. Преобладаваха философските трудове, макар че имаше книги и от всички други области на културата. Много от авторите му бяха напълно непознати, макар философията да беше неразделна част от обучението му по бойни изкуства.
Взе една от тези книги и се отпусна на креслото в средата на помещението. Осветлението идваше от полилея и няколко аплика със зелени абажури, окачени по стените. Дебели завеси закриваха широките прозорци, когато той стана и надникна зад тях, пред очите му се разкри висок бетонен зид.
Помнеше предупреждението на Фейт Соухил, че тук е опасно, това го държеше нащрек. Остави книгата на стола, пристъпи към вратата и предпазливо надникна навън. Вестибюлът беше тъмен и пуст, чуваше единствено тиктакането на будилника зад гърба си.
В тази част на коридора имаше три врати, той вече знаеше какво се крие зад две от тях — операционната и библиотеката. Пристъпи към третата и внимателно опря ухо в нея. Не чу абсолютно нищо.
Завъртя топката на бравата и надникна. Тази стая беше по-малка, безлична като болнична чакалня. Бели стени, сив мокет, две гравюри на стените, изобразяващи платноходи от началото на века. Обзавеждането се изчерпваше с бюро и три стола.
Пристъпи към най-близкия стол, тъй като върху него беше преметната окървавената униформа на Фейт Соухил. От това място забеляза, че в стената има друга врата, през нея вероятно се влизаше направо в операционната.
Сведе глава към униформата и се замисли. После бавно започна да проверява джобовете. Не откри нищо, с изключение на метална писалка във вътрешния джоб на куртката, пак там имаше и листче със списък на покупки.
Обърна внимание на писалката в момента, в който връщаше листчето обратно на мястото му. Беше по-дебела от обикновените пособия за писане, металното й покритие — доста странно.
Измъкна я от джоба и започна да я върти в ръцете си. Натисна копчето в горния край, отдолу се появи върхът на химикалката, съвсем обикновен на вид. Направи му впечатление, че приспособлението за закачване е доста по-широко от нормалното, върху него имаше четири леки издутини.
Натисна най-горната и до слуха му достигна леко свистене. Притисна писалката до ухото си и кимна с глава. Да, вътре нещо работеше. Натисна втората издутина, свистенето отново се появи. Третият бутон изключваше миниатюрното моторче. С разтуптяно от вълнение сърце Оками натисна най-долната издутина и от писалката прозвуча металически, тънък като жужене на комар глас. Той без съмнение принадлежеше на Фейт Соухил, а писалката, разбира се, се оказа миниатюрен магнетофон.
„Рапорт от Токио, 17 април. Добрахме се до важна информация. Получена е от Донахю, който се оказа отличен източник, справка — приложеният микрозапис. За нещастие се сблъсках с неочаквано усложнение. Един оябун от Якудза на име Микио Оками знае за нашата операция повече, отколкото трябва. Предложих му партньорство, което е най-безопасния за момента избор…“