Кратка пауза, после гласът на Фейт продължи:
„Казах му, че задачата на Винсънт е да наблюдава Джони и това в общи линии отговаря на действителността. Няма представа, че Винсънт наблюдава и мен. Джони също не знае това, но в крайна сметка Джони знае малко неща, нали? Така пожелахте вие, защото Джони се грижи главно за собствените си интереси…“
Нова пауза.
„Оками е убеден, че Винсънт командва парада. Това е смешно, но ни върши работа. Мисля, че Оками няма представа с кого работим и това е добре. Но той е умен и упорит, вероятно разчита и на известна подкрепа от американците. Това е обезпокоително, ще се наложи да го манипулирам по начин, който ще му даде основание да мисли, че той манипулира мен. Няма да е лесно, но ще се справя. Вие не бива да се безпокоите за нищо…“
Това беше всичко, магнитната жичка продължаваше да се развива с тихо жужене. Оками мрачно поклати глава. Беше допуснал огромна грешка, подценявайки Фейт Соухил. Беше се подвел от факта, че е жена, това никога повече не биваше да допуска…
Превъртя жичката до мястото, от което беше започнал прослушването, и сложи писалката обратно в джоба на куртката. После открехна вратата, внимателно огледа пустия вестибюл и се върна в библиотеката. Дълго време остана неподвижен в креслото, забравената книга лежеше разтворена в скута му. Първата му реакция беше да притисне Фент Соухил, но веднага си даде сметка, че това би било погрешен ход. Ако плановете на Уилоубай бъдат приведени в изпълнение, всичко ще отиде по дяволите. На първо място Япония, която отчаяно се нуждае от време за икономическо възстановяване и измъкване от следвоенната разруха.
Дори полковникът не би могъл да стори нищо, ако мрачният сценарий на Уилоубай се превърне в действителност. Превъоръжаването е последното нещо, от което се нуждае Япония в момент като този — когато трябва да заличи пораженията на войната и да гледа напред, в бъдещето. Превръщането на страната в американски щит срещу настъплението на комунизма в района на Тихия океан означава, че Съединените щати ще се разпореждат със съдбата й още десетилетия наред. Това не бива да се случи.
С нарастващо притеснение Оками си даде сметка, че предчувствията на полковника са се оказали верни. Решителният момент наближаваше. Независимо от това, което Фейт и загадъчният й господар планират, Оками ще бъде приет за партньор в контрабандната им дейност. Но вече ще е готов, ще бъде нащрек. Задължително трябва да държи полковника настрана, Фейт в никакъв случай не бива да разбере, че той е главният им противник. Защото, ако разбере, животът на приятеля му ще бъде в сериозна опасност.
Два бяха начините за постигане на тази цел — или да се опита да надхитри Фейт, или — не дай Боже — да постигне някакво временно примирие с нея… Нямаше никакво съмнение, че именно неизвестният работодател на Фейт е в състояние да блокира плановете на Уилоубай за ремилитаризация на Япония, за издигането на най-опасните военнопрестъпници на някогашните им постове в ръководството на армията. Той очевидно разполага не само със свръхсекретната разузнавателна информация, която може да унищожи Уилоубай, но има достатъчно връзки и влияние във Вашингтон, за да неутрализира подкрепата, която му оказват сенатори и висши военни.
Трябваше да мисли и за чисто техническата страна на въпроса. Рапортите на Фейт Соухил се записваха на магнитна лента и се изпращаха отвъд океана. Рано или късно Оками и полковникът щяха да открият начин за тяхното проследяване, а с това — и физическия образ на своя тайнствен противник.
Вратата на библиотеката се отвори и на прага се появи докторът.
— Ще се оправи — уморено промълви той. — Може би ще й остане едно леко накуцване, тъй като бяха засегнати част от нервните възли… — на лицето му се появи любезна усмивка: — Бихте ли ме последвали, моля? Тя много иска да ви види…
Фейт Соухил лежеше като мъртва върху операционната маса. Оками се приближи и отправи поглед в бледото й лице. Клепачите й потрепнаха, той е учудване установи, че очите й са станали тъмни като неговите.
— Още си тук…
— Да, при това, без да ми се случи нищо лошо.
Тя облиза напуканите си устни. Оками напълни една чаша с вода, повдигна главата й и нагласи сламката в устата й.
Фейт задоволи жаждата си, благодари му с кимване на глава и напрегнато попита:
— Видя ли някого тук?
— Само хирурга и Анако — отвърна той. — Бях в библиотеката, сам…
Тя въздъхна, по лицето и се изписа облекчение. Очите й останаха заковани в неговите.