— Дано някъде в това градче се продават джинси и ризи — усмихна се Маргарет.
Кроукър я гледаше как се облича.
— Нямаш намерение да се връщаш у дома, нали? — попита той.
— Как бих могла? — вдигна глава тя. — Предишната Маргарет е мъртва…
— Само дето Тони още не знае това и май ще ми е трудно да го убедя — поклати глава Кроукър.
— Недей да береш грижа за Тони — отвърна тя и нахлузи обувките си.
— Няма как — въздъхна Кроукър. — Две от горилите му прекараха нощта ей там, отсреща…
Маргарет зашляпа с подпетени обувки към прозореца, а той поясни:
— Черният таурус вляво от закусвалнята…
— Аха — кимна тя. — В момента зад него паркира едни „Линкълн Таункар“… — обърна се и добави: — Ако си готов, можем да тръгваме…
Навън духаше студен и влажен ветрец, косата на Маргарет прилепна към страните й. Вратите на черния таурус се отвориха и на асфалта изскочиха двете горили, които Кроукър вече познаваше. С удоволствие установи, че дрехите им са измачкани не по-малко от неговите, макар че едва ли бяха успели да си починат.
— Онзи, който беше ходил за кафе и сандвичи, пристъпи към линкълна и отвори задната врата. Тони де Камило слезе от колата, обърна се към тях и зачака. Очите му бяха опасно присвити, стойката — леко разкрачена, ръцете бавно навиваха ръкавите на ризата.
Кроукър изпита странното, почти сюрреалистично усещане, че е герой от каубойски филм и голямата пукотевица всеки момент ще започне.
Горилите изчакаха да стигнат средата на улицата и понечиха да тръгнат напред. Но Тони Д. опря длани на гърдите им, те се спряха и заслушаха това, което им шепнеше. Леко прегънати в лактите, ръцете им висяха в близост до джобовете, от навъсените им мутри личеше, че считат именно Кроукър виновен за дългото си и изпълнено с неудобства висене пред мотела.
Маргарет се обърна към него и каза това, което вероятно и мъжът й беше казал на горилите:
— Стой тук. С Тони ще се оправя сама…
Пристъпи напред с чувството, че действа не толкова от смелост, колкото от обикновена практичност. Даваше си сметка, че в никакъв случай не бива да допуска пряка конфронтация между двете групички, тъй като тогава неизбежно ще се стигне до насилие. Мъжете са си мъже, нещата трябва да бъдат овладени, преди да е станало късно.
— С тоя клоун ли прекара нощта, скъпа? — попита Тони, присвитите му очи се местеха от лицето й към фигурата на Кроукър и обратно.
— Какво значение има това за теб?
— Как какво? — изръмжа той. — Нали ми се водиш за шибана съпруга, да те вземат мътните?
Не каза „защото сме мъж и жена“ и това обясняваше съвсем точно отношенията между двамата.
— Тогава гледай мен, а не него! — остро отвърна Маргарет.
— Първо трябва да изясним някои неща! — заплашително изръмжа Тони.
— Ще ги изясниш с мен!
— Ти ме напусна! Покри някъде хлапето и…
— Франсин! — изпусна нервите си Маргарет, викът й достигна както до Кроукър, така и до горилите, които моментално наостриха уши. — Нашата дъщеря си има име и то е Франсин!
— Добре де — сви устни Тони. — Да не би да си въобразяваш, че няма да открия къде си я покрила?
Маргарет изпитваше дълбоко удивление от промените, които усещаше в душата си. Познатата заплаха, която се излъчваше от поведението му, сега само засилваше вътрешната й решителност.
— О, в това изобщо не се съмнявам! — отвърна тя. — Но малко преди това аз вече ще съм я преместила и това ще се повтаря безкрай… — поклати глава и добави: — Няма значение какво си мислиш в момента, Тони. Повече няма да я видиш и ще бъде по-добре, ако се примириш с този факт… Защото колкото повече я търсиш, толкова по-силно ще те мрази тя… И накрая ще загубиш всичко!
Ясно чуваше напрегнатото му дишане в настъпилата тишина, изведнъж се запита до какви стойности се е вдигнало кръвното му налягане. Зад гърба й бавно се пробуждаше уличният трафик, песъчинки леко поскърцваха под краката на Кроукър, който очевидно беше напрегнат до крайност.
Тони се приведе напред, лицето му се приближи на сантиметри от нейното. Не беше се бръснал, но въпреки това от него силно вонеше на одеколон. Тя с удоволствие установи, че са го вдигнали направо от леглото за дългото пътуване до тази част на Америка.
Когато проговори отново, тонът му беше далеч по-примирителен. Сега вече беше Мекият Тони…
— Вършиш глупости, бебчо… Не зная какво искаш да постигнеш, но ме излагаш пред момчетата… Особено сега, когато се говори, че онези бандити Леонфорте се готвят за атака… Искам те обратно у дома, бебчо. Мястото ти е до мен.