— Определението ти е точно — кимна Маргарет и му обърна гръб.
Кроукър я гледаше как се приближава. Не се обърна назад нито веднъж, но за разлика от нея Тони Д. остана да я гледа дълго време. После се обърна, излая някаква команда към горилите и влезе в просторната лимузина. Двигателите тихо забоботиха.
— Как се оправихте? — прочисти гърлото си Кроукър.
— Оправихме се и толкоз — въздъхна Маргарет. Изглеждаше някак уморена, от решителността, с която се беше насочила към Тони, не беше останала дори следа.
— Да идем да закусим — рече той и я поведе надолу по улицата. — А когато свършим, онзи универсален магазин насреща сигурно вече ще е отворен…
Тя мълчаливо кимна с глава, а Кроукър се запита как ли й се беше отразил разговора с Тони Д. Спомни си онзи странен миг, в който и двамата се бяха засмели, откри, че се опитва да разбере каква е била причината за внезапното завръщане на интимността помежду им. Много му се искаше да я попита, но знаеше, че не трябва да го прави. А мълчанието й по време на закуската му даде да разбере, че тя едва ли ще сподели нещо сама…
Във Вашингтон пристигнаха с полета в четири следобед. Лилехамър беше там и ги чакаше. Изглеждаше чистичък и свеж, сякаш току-що беше напуснал своя фитнес център. Беше облечен в отлично скроен черен костюм, бялата му риза потрепваше от чистота. Върху вратовръзката му беше изрисувано око на бик.
— Добре ли пътувахте? — попита, пронизителните му сини очи не слизаха от лицето на Маргарет.
— Не можем да се оплачем — отвърна Кроукър. — Това е Маргарет Голдони де Камило.
— Очарован съм — галантно се поклони Лилехамър и каза името си. — Страшно съжалявам за това, което се случи с брат ви…
— Черна точка в досието ви, нали? — хладно го изгледа Маргарет.
— Нищо подобно — невъзмутимо се усмихна Лилехамър. — Просто съм един от държавните служители, които познаваха Доминик и искрено се възхищаваха на куража му. Не е малко да се решиш на подобна стъпка, да започнеш да назоваваш имена и да разкриваш далаверите на организацията си. Аз съм войник и зная какво значи смелост…
Интересна реч, отбеляза мислено Кроукър. Но едва ли ще успее да заблуди Маргарет.
— Много ви благодаря — сладко се усмихна тя.
Приключиха с любезностите и Лилехамър започна да си проправя път през тълпата. Отвън ги чакаше лимузина с държавни номера и работещ двигател. От приглушеното му мъркане и начина, по който се захлопнаха вратите, Кроукър стигна до заключението, че колата е бронирана.
— Няма да се преструвам, че разбирам колко ви е било трудно да приемете поканата за тази среща, госпожо Де Камило — каза Лилехамър, в гласа му прозвуча неподправена искреност. — Но моят колега е убеден, че вие сте единствената ни връзка с убиеца на Доминик… Аз пък няма да скрия, че горим от желание да го пипнем!
— Защо?
— Моля? — с недоумение я погледна Лилехамър.
— Попитах ви защо, господин Лилехамър — погледна го право в очите Маргарет. — Защо горите от желание да заловите убиеца на Доминик? Въпрос на професионална чест или… как да кажа… нещо като алтруизъм по отношение на човека, от когото сте се възхищавали, докато сте го разпъвали на кръст?
Кроукър с мъка удържа да не се усмихне, а Лилехамър почервеня като рак.
— Проклет да бъда! — възкликна той, после направи, опит да се овладее и бързо добави: — Извинете, госпожо… Но вашият брат държеше в ръцете си строителната дейност по цялото Източно крайбрежие, производството и продажбата на месни продукти, службите по чистотата, хазарта, проституцията и Бог знае още какво! Кметът на Ню Йорк не можеше дори да пръдне — извинете за израза, — без да поиска разрешение от Доминик Голдони! Затова не мога да приема вашия сарказъм. С риск да ви засегна, ще кажа че брат ви умря заради греховете си, а ние нямаме абсолютно нищо общо с тях!
Кроукър мълчаливо я наблюдаваше. Маргарет прехапа устни и покри лицето си с длан.
След няколко минути колата спря и те слязоха. Намираха се във Вашингтон, но Кроукър нямаше никаква представа точно къде. Лилехамър ги поведе към страничния вход на монументална сграда от гранит и сив варовик, подобна на хиляди свои посестрими, разпръснати из столицата. Подаде на всеки от тях по един жълт пластмасов пропуск, получен от униформения служител на входа, после ги поведе към асансьора. Никой не ги придружаваше. Влязоха в безлична просторна стая на един от етажите, тишината наоколо се нарушаваше единствено от мекото потракване на невидими компютърни клавиши.
В стаята имаше металическа маса, шест стола с твърди облегалки, охладител за вода, няколко бележника и моливи. Малкото прозорче гледаше към тъмна вътрешна шахта.