— Прекрасно — промълви Маргарет с поглед, отправен към Кроукър. — Почти като в затвор.
Пристъпи към масата и откри пачката черно-бели снимки от сцената на престъплението, което беше отнело живота на Доминик Голдони и някогашната му любовница Джини Морис.
— Гледката не е особено приятна — промърмори Лилехамър. — Но аз бях принуден да гледам тези снимки чак докато очите започнаха да ме болят…
Исусе, въздъхна в себе си Кроукър, макар че отлично разбираше накъде бие Лилехамър. Той просто искаше отново да разтърси Маргарет, да я накара да забрави за всякакво увъртане, да засили готовността й за сътрудничество.
Маргарет с нищо не показа, че го е чула, ръцете й механично прехвърляха снимките. Кроукър забеляза, че вниманието й е привлечено от тези, върху които беше запечатано симетрично насеченото тяло на Джини Морис с перото, затъкнато в пъпа й. Стоеше напълно неподвижна и мълчеше.
Очевидно разтревожен, Лилехамър напълни една картонена чаша с вода от охладителя, постави я на масата до Маргарет и каза:
— Ще ни бъде по-удобно, ако седнем… — изчака ги да се настанят, притегли един от бележниците и продължи: — Моят колега вече ме информира за това, което се е случило в навечерието на убийството, но сега искам да го чуя и от вас — извади портативен магнетофон от джоба си: — Имате ли нещо против да запиша вашите показания?
Маргарет поклати глава.
— Бихте ли го казали на глас, пред микрофона?
Тя се подчини, после, без да чака нова покана, започна да разказва за това, което беше преживяла с човека, когото познаваше под името Робърт. Разказът й беше кратък и сух, напълно лишен от демонстрацията на чувства, които Кроукър вече познаваше. Държеше се така, сякаш мислите й са някъде далеч, гласът й беше монотонен и скучен. Лилехамър едва ли забеляза това, напълно погълнат от важните подробности на събитията, предхождащи двойното убийство. Но той не познаваше Маргарет като Кроукър и поведението му беше напълно обяснимо.
Когато разказът свърши, Лилехамър сведе поглед към кратките си записки и започна да задава въпроси. Маргарет им отговаряше точно и сухо, със същия монотонен глас.
Най-накрая той остана доволен, на лицето му се появи нещо като усмивка.
Сега ще ви помоля да направите нещо изключително трудно — рече. — И много опасно. От вашия разказ и това, което сами успяхме да открием, можем да направим само един извод — имаме работа с изключително умен престъпник, единственият начин да го заловим е да ви използваме за примамка…
— Чакай малко! — надигна се Кроукър още преди Маргарет да успее да отговори. — Никога не съм обсъждал подобни налудничави идеи с теб!
— Хм… — промърмори Лилехамър и очевидно се замисли върху причините за протеста му. — От краткия ни разговор по телефона останах с впечатлението, че няма да имаш нищо против… — после почука по магнетофончето до себе си: — Този разговор е записан, мога да го пусна на дамата…
— Онова, което съм имал предвид тогава, вече няма значение — тръсна глава Кроукър. — Категорично съм против да поставяме живота на невинни хора в опасност!
Лилехамър заби тежък поглед в лицето му:
— Май искаш да кажеш, че никога не си прибягвал до тази тактика по време на полицейската си кариера, а?
Кроукър рискува да стрелне с поглед Маргарет. Очите й гледаха надолу, към снимките с обезобразените трупове на Доминик и любовницата му, които Лилехамър великодушно беше оставил на нейно разположение. Ясно си представяше какви чувства се борят в душата й. Отвращение от животинската жестокост на Робърт, примесено с привличане и благодарност за новата роля в живота си… Никак не й завиждаше.
— Не мога да кажа, че никога не съм използвал живи хора за примамка — най-сетне отговори той. — Но винаги съм се чувствал притеснен, нито веднъж това не е ставало в мое отсъствие…
— Май ще трябва да уточним за какво става въпрос, иначе дамата няма да ни разбере — въздъхна Лилехамър и се извърна към Маргарет: — Когато полицията прибягва до жива примамка, там винаги трябва да има официален неин представител. Той има грижата примамката да е жива и здрава, докато щракне капанът…
Маргарет с нищо не показа, че го е чула Лилехамър отново погледна към Кроукър и добави:
— Ще признаеш, че тази тактика почти винаги се е увенчавала с успех…
— Но само когато сме били притиснати до стената! — изръмжа Кроукър, без да го е грижа за светлината, в която го представяше партньорът му. — Само когато всички други възможности са били напълно изчерпани!
— Е, и? — разпери ръце Лилехамър.