Вдигна глава и срещна блестящите очи на Рената. Какво се четеше в тях? Не беше ли някакво дълбоко вътрешно задоволство, грозно и оголено, лишено от всякакъв свян?
— Мистър Гоунт ме посети в нощта, преди да бъде убит — каза с лека въздишка Рената. — Предоставих му известно количество компрометираща информация относно човека, от когото се интересуваше… Този човек беше Уил Лилехамър. — За пръв път от началото на разговора в гласа й се долови известна несигурност: — Но аз… Аз нямах никаква представа, че всичко това ще доведе до смъртта на мистър Гоунт!
— А защо сама не използвахте компрометиращата информация, с която сте разполагала? — вдигна вежди Кроукър.
— Исках да помогна на мистър Гоунт. Той беше… Беше много отчаян, а аз притежавах лекарството, което му трябваше…
Настъпи кратка пауза, Кроукър я наблюдаваше с вниманието, с което лекарят разчита кардиограмата на пациента си.
— Как стана така, че Гоунт се обърна именно към вас? — тихо попита той.
— Чрез съответните препоръки — отвърна Рената. — Знаете как се върши работа в град като Вашингтон. Връзките са всичко и Господ да ви е на помощ, ако ги смесите с приятелските си чувства!
— Съобщих на мистър Гоунт, че Лилехамър е таен сътрудник на комисията на сенатора Бейн. Изглежда това беше всичко, от което той се нуждаеше… Въоръжих го със съответните…
— Ако наистина мислите, че сте го въоръжили, би трябвало да му предоставите гаубица! — хладно я прекъсна Кроукър. Гледаше я така, както се гледа отровна змия, подала глава от кошницата със закуски. — С арсенала на свое разположение, би трябвало сама да се разправите с Лилехамър!
— Ако ставаше въпрос само за него, положително бих го сторила — поклати глава Рената. — Но моите врагове са на много по-високи позиции…
— Значи сте използвали Гоунт, за да…
— Стига! — извика Маргарет и се изправи между двамата. Блестящите й очи се забиха в лицето на Кроукър. — Не те доведох тук, за да си издерете очите!… — гневът я напусна толкова рязко, колкото се беше появил, устните й едва чуто се раздвижиха: — Всички имаме свои лични мотиви… Нали така, Лю? — очите й блестяха като скъпоценни камъни: — Сам виждаш, че дори детективите могат да изпитват чувства…
— Няма да е зле, ако се вслушате в думите й — отбеляза Рената. — Тя притежава мъдростта на своите предци… — на лицето й се появи странно свенлива усмивка, Кроукър изведнъж изпита чувството, че я вижда такава, каквато вероятно е била в годините на своята младост. Една прекрасна двадесетгодишна жена, от чиято красота всички са оставали без дъх…
Докосна ръката му, гласът й прозвуча по-тихо дори от шепота на листата над главите им:
— Ще споделя с вас последната тайна на сина си… Ще ви кажа името на човека, който му е предавал безценна информация в течение на години… — пристъпи напред и долепи устни до ухото на Кроукър: — Дори Маргарет не го знае… Обещах на Доминик, че никога няма да споделя тази негова тайна, но обстоятелствата ме принуждават да го сторя… Ако не изрека името му на глас, този човек ще бъде мъртъв!… Под псевдонима „Нишики“ се крие Микио Оками. Притежател на титлата „Кайшо“ — върховен шеф на Съвета на оябуните на могъщата японска мафия Якудза.
Петнадесета глава
Токио | Вашингтон
Когато До Дук положи маската от силикон и поликарбонати върху лицето си, той изпита чувството, че се докосва до нещо живо, до нещо от плът и кръв, дало живот на ефимерни мечти. Изпита сигурност.
Искам да чувствам, каза си той.
Защото именно чувството беше отнел от него Ао — шаманът на нунгите, по време на тежкия ритуал в планините на Виетнам. Младият До Дук не можеше да го разбере. Но дори и да можеше, дали би му се противопоставил? Дали би отхвърлил блестящия нов свят, който се разкриваше пред очите му? Едва ли. Въпросът беше прекалено метафизичен за един младеж като него.
В крайна сметка именно чувствата искаше да изсмуче докрай от своите жертви, особено от последните две — покойната Джини Морис и Маргарет Голдони де Камило. Макар и твърдо решен да си разчисти сметките с всички, той беше принуден да признае и един друг факт — Маргарет се оказа по-различна. Не можеше да я убие. Не искаше да я убие. За пръв път се сблъска с една от фундаменталните истини на живота, макар за него тя да беше свързана единствено с личността на Маргарет — да убиеш човешко същество означаваше, по някакъв тайнствен и неясен начин да лишиш природата от венеца на нейното творение, да унищожиш частица от собствената си душа.