Прилепването беше безупречно, специалните компоненти на лепилото държаха отлично. Всичко си беше тук — пори, корени на косъмчета, ситни бенчици, безупречно оцветяване… Повърхността на маската беше толкова истинска, че дори любовница не би открила фалшификацията. С нея човек може да се къпе и плува, да прави любов. Единственото условие е да не прониква въздух в специалния микроскопичен отвор, който служеше като запечатваща пломба.
Клепачите на Никълъс потрепнаха, очите му започнаха да се избистрят. До Дук постави огледалото така, че пленникът да вижда собственото си лице.
В момента, в който тъмните очи на Никълъс се спряха върху лицето му, До Дук изпита остър пристъп на световъртеж, успя да се задържи на крака само защото навреме впи пръсти в бицепсите на пленника. В ноздрите го удари миризмата на Маргарет, сякаш изведнъж тя се бе превърнала в кон, а той бе заровил глава в гривата му. Пред очите му се появи фигурата й, той стисна зъби и напрегна всичките си душевни сили. Дисциплината, на която го бе учил Ао, успя да му помогне да я привърже здраво към един от дебелите колове на самоконтрола, забити завинаги в съзнанието му. Ако в този момент някой го бе пронизал с нож в гърдите, болката едва ли би била по-силна. Чувстваше се като прокажен, който наднича в огледалото и открива, че се е превърнал в разкапан, но все още жив труп…
Обзет от пристъп на агония, той проговори с гласа на Никълъс:
— Вече разбра, че си жив, сега е време да разбереш и в чия кожа си влязъл! — отстъпи крачка встрани, за да му позволи да види създадената от компютъра маска. Онзи подскочи така, сякаш до тестисите му опряха оголени проводници. Ръцете му се впиха една в друга, мускулите окаменяха в спазъм. Това му позволи да се върне в действителността, да се увери, че има някакво място във Вселената — допреди миг една огромна черна дупка…
До Дук се наведе над него:
— Виж в какво си се превърнал! — прошепна той, гласът му прозвуча остро като крясък на ястреб над задрямалата гора. — Можеш ли да повярваш? Да, можеш… Ти си се превърнал в мен, а аз — в теб!
По кожата на Никълъс избиха ситни капчици пот, До Дук ги докосна с върха на пръстите си, ноздрите му потръпнаха от удоволствие. Допрял ухо до гърдите на врага си, той чуваше как сърцето му пърха като птичка, попаднала в стъклен кафез. Този звук го стопли, имаше чувството, че костите му се разкършват под лъчите на пролетното слънце, най-сетне пробило студената сивота на зимата…
После Никълъс отново припадна и До Дук остана насаме с роботите. Черното мастило на спомените се топеше като пролетен сняг, образът на Маргарет се надвесваше над него с невероятна сила, душата му се изпълваше с вцепенение.
Спомни си една приказка, която беше чувал от майка си, още като съвсем малко момче. Млад селянин срещнал момичето на своите мечти в едно съседно селце. Било сираче, но невероятно красиво. Оженили се и заживели радостно и спокойно. За съжаление щастието им било кратко — през зимата момичето се разболяло и въпреки усилията на мъжа си, който направил всичко възможно да го спаси, починало. Той я погребал под едно от вишневите дръвчета пред дома си, голите му клони тъжно се поклащали под сивото небе.
Селянинът бил толкова погълнат от мъката си, че не искал да живее. С настъпването на мрака излязъл навън и въпреки протестите на приятели и роднини легнал върху пресния гроб на жена си. Не искал да се разделя с нея, пролял много горчиви сълзи.
После, в онзи особен, наситен със седефена светлина час преди разсъмване, когато светът е замрял сред невидимите изпарения на земната гръд, той изведнъж чул леко драскане в корените на дървото. След миг пред очите му се появила червена лисица с разкошна опашка, изскочила сякаш направо от влажната земя.
Била толкова красива и нежна, толкова тайнствена и властна, че селянинът забравил нещастието си и я загледал като омагьосан. Но мигът на изненадата отлетял, красотата на лисицата му напомнила за изгубената съпруга, той отново избухнал в сълзи.
Лисицата седнала на земята до него, кръстосала предните си лапи като човек, после го погледнала в очите и го попитала защо плаче.
Селянинът, отгледан с легенди за магическите способности на лисиците, които изобилствали в този край, с готовност й разказал за нещастието си.
— Говориш за съпругата си така, сякаш тя е била самата любов — отбелязала лисицата.
— Наистина беше така — отвърнал с тъжна въздишка селянинът. — С нея умря и любовта, а без любов аз не мога да оцелея…