— Любовта е навсякъде около теб — опитала се да го окуражи лисицата.
— Може би, но тя не е за мен — клател глава младият мъж.
— Значи трябва да получиш обратно жена си и така ще имаш цялата любов на света!
— За съжаление това е невъзможно.
Лисицата вдигнала една от предните си лапи и кратко заповядала:
— Спи! Скоро ще настъпи утрото, с него ще се върне и жена ти.
Селянинът се подчинил, скрил лице в дланите си. Сигурен бил обаче, че едва ли ще заспи. Но заспал непробудно в момента, в който затворил очи.
Събудил се с първите лъчи на слънцето, очите му механично се насочили към клоните на вишната, под която била погребана жена му.
Премигнал веднъж-дваж, после рязко скочил на крака. Сърцето му лудо заблъскало. Бил съвсем сам, от лисицата нямало следа. Дали не сънувал срещата си със звяра, целия онзи фантастичен разговор? Сигурно е било така, казал си той, после започнал да чисти сухите листа от дрехите си.
Изведнъж усетил присъствието на любимата си. Не до себе си, а вътре в душата си. Жена му е жива! Значи не е сънувал срещата с лисицата! Тя наистина е дошла И е направила една от своите великолепни магии!
Усещал духа на жена си, сърцето му се изпълнило с радостно очакване. Бил убеден, че между двамата ще се установи истинската близост — онази, за която човек дори не може да мечтае в реалния живот. Всичко ще бъде прекрасно, защото любовта им ще бъде заключена дълбоко в душата му, а оттам никой не може да я измъкне и унищожи!
Изминал един месец и близките на младия мъж го открили мъртъв върху гроба на жена си. Бледите му ръце стискали дръжката на дълъг нож, забит дълбоко в корема му. Земята около гроба била странно набраздена, сякаш някой я бил прекопавал като градина. Местните полицаи дълго се чудили на какво може да се дължи това. Накрая стигнали до заключението, че преди да се самоубие, селянинът се е опитал да изрови тялото на жена си, вероятно окончателно побъркан от мъка. Погребали го редом с нея и скоро забравили за случката.
През следващите дни и месеци около гробовете било пусто. Веднъж седмично при тях се отбивали близки и роднини, оставяли букетчета с цветя и си отивали. В нощта на пълнолунието от гората излизала лисицата и присядала край гроба с тъжно лице.
Само тя знаела истината — младият мъж опознал любовта далеч повече, отколкото било допустимо. Да обичаш някого било нещо повече от спомените за някого, за близостта с някого. Да споделяш общ покрив с някого съвсем не означавало да споделяш душата му. При втория вид близост няма тайни, няма почивка, няма тишина…
Тишината, нарушавана единствено от приглушените механични звуци на роботите в цеха, беше единствената компания на До Дук.
Защо именно сега си беше спомнил за приказката от детството? Винаги се беше ужасявал от нея, не можеше да заспи, струваше му се, че потъне ли в сън, в главата му ще се промъкне демонът на някои, който обича… В крайна сметка ставаше и отиваше да се сгуши в леглото на Французина. Никак не го беше грижа дали господарят е сам, или в женска компания. А той го приемаше, без да каже нито дума, протягаше ръка и му позволяваше да се сгуши до едрото му, топло тяло…
Но защо не съм търсел мама, запита се До Дук сред приглушените звуци на автоматизираното производство. Защо отивах при Французина? Заби поглед в собственото си лице, залепено за главата на Никълъс, въздъхна и зададе последния, най-важен въпрос: Защо убих единствения човек, който ми предлагаше…
Обърна гръб на жертвата си, сграбчи стоманените пръти на решетката и заби глава в нея. Пред очите му изскочиха ослепителни искри.
Нима можеше да произнесе тази дума? Дори пред себе си? Нима приказката за младия селянин и съпругата му наистина ще се окаже вярна? Нима животът му, изпълнен с кръв и насилие, в крайна сметка ще докаже нейната правота?
Любовта е смърт.
Да, но той обича Маргарет.
Ето, произнесе тази дума. Значи е обречен. От гърлото му се изтръгна горчиво стенание.
Механичният живот продължаваше неумолимия си ход оттатък стоманените решетки на килията. Оформяха се цилиндрични, плъзгави от машинно масло тела, към тях се прикачаха предварително изпробвани електронни компоненти. Инфрачервени очи се втренчваха в безкрайността, погледите им прекосяваха границите на време и пространство и достигаха до една друга действителност. Мрачна, но чиста и спокойна. Напълно освободена от болка и ужас. И най-вече от любов.
А Никълъс, дано душата му потъне в ада, продължаваше да лежи в безсъзнание, нехаещ за ужаса в сърцето на До Дук, за неспособността му да прогони образа на Маргарет от въображението си. Подобно на мъртвата съпруга на онзи млад фермер, този образ отказваше да се стопи, върху него не действаха нито времето, нито разстоянието… Маргарет го стискаше здраво в ноктите си, разкъсваше тайнственото було на миналото, разглеждаше греховете му като музейни експонати и все пак го обичаше…