Очите й се отвориха, яркият им аквамаринов цвят влезе във вълнуващ контраст с тъмната кал.
— Можеш ли да усетиш нещо за Оками-сан?
— Бъдещето е неизвестно, Челесте.
Тя дълго го гледа, после леко потръпна:
— Страх ме е, Никълъс.
— Зная.
— Не съм свикнала с такива неща…
— Може би ще трябва да си помагаме, за да свикнем — поклати глава той.
Ръката й завъртя крана на топлата вода.
— Трябва да измия калната маска — рече. — Ще те измокря, ако останеш…
Излезе от банята след двадесетина минути. Косата й, все още влажна, беше прибрана на тила. Това я променяше тотално, нямаше нищо общо със свободната прическа, която носеше във Венеция — града на волностите. Изглеждаше някак по-замислена и меланхолична, докато във Венеция, считана от мнозина за меланхолично място, видът й беше коренно противоположен — весел и дързък, като слънчев лъч върху водите на канала… Какво ли ме чака тук, запита се той.
Беше облечена с черен клин, сапфиреносиня блузка от фина вълна и късо копринено жакетче е избродиран на гърба феникс. На краката си имаше меки обувки с нисък ток. Очевидно беше успяла да се възползва добре от двата часа и половина, с които разполагаха преди излитането от Венеция, издутият сак от мека кожа свидетелстваше, че вътре са повечето от необходимите и вещи.
— Готов ли си за еспресо и топли кифлички? — попита тя, докато се спускаха с миниатюрния асансьор към фоайето. Стените му бяха остъклени, пред очите им се извиваше мраморното стълбище, покрай което машината безшумно се плъзгаше. Застанал прекалено близо до Челесте, Никълъс долавяше миризмата на тялото й — странна смесица от билките на ваната и финия аромат на шампоан и дезодорант. Стори му, че нещо го тласка към нея, мощно като приливна вълна, пулсиращо в такт с тласъците на кръвта във вените му.
Нарочно се замисли за Джъстин, иначе нямаше да удържи и щеше да я стисне в прегръдките си. Отношенията им станаха ясни благодарение на разстоянието. Дълго потискани, тъгата и страданията бяха родили ненавист и гняв. Даде си сметка, че и двамата си били дълбоко наранени от смъртта на малката им дъщеря, всеки по свой собствен начин. Настояването му непременно да останат в Япония беше отнело част от нейната самоувереност, вместо да стане обратното. Но това ли е цялата истина? Каква част от нея се покрива от егоизма му, от изгарящото желание да се добере до „кокоро“ — сърцевината на фамилната му история? Още тогава си даваше сметка, че затъва дълбоко в тайнството на Тао-тао, но едва сега се изправяше срещу последиците от този акт. Цената на истината винаги е висока.
Прекосиха фоайето и се насочиха към малкия ресторант с пепелявосиви масички и ебонитови столове. Вдясно от мястото, което си избраха, имаше малък вътрешен двор, облян от слънчевите лъчи. Повърхността му беше покрита с дребни камъчета, в средата се издигаше голям къс скала, край които растяха два миниатюрни кипариса „хиноки“, очевидно пренесени от Япония. Но навсякъде личеше ръката на европейски градинар, който неволно обръщаше повече внимание на външната симетрия, отколкото на съдържанието. Въпреки всичко сърцето на Никълъс се сви от остър пристъп на носталгия по Изтока с неговите традиции, ритуали и изтънчен символизъм.
— Нещо не съм настроена за солидна закуска — промърмори Челесте. — А ти?
— Не особено.
Тя направи поръчката и за двамата, френският й беше отличен.
Истината му даде усещането за свобода. Тъгата по миналото и пропуснатите възможности бавно отстъпи място на вълнението, което неизменно се раждаше в душата му с приближаването на опасността. Пътешествието към неизвестността караше кръвта му да кипи, животът отново придобиваше смисъл.
— Далеч ли ще пътуваш?
— Какво? — стреснато я погледна той.
— Питах се накъде се отнесе…
Той се усмихна, изненадата от внезапния въпрос отмина. За миг беше останал с впечатлението, че тя чете мислите му. Гребна мармалад от купичката и го намаза върху хрупкавата кифличка.
— Май ще изпия още едно еспресо…
Усети желанието й да надникне в душата му, да достигне до най-съкровените му мисли. Само любопитство ли беше това? Най-страшното беше, че въпреки преживяното с тази жена, на моменти Никълъс я чувстваше толкова далечна и непозната, колкото и при първата им среща е венециански маски на лицата. Беше свикнал да прониква под защитната кора в душите на хората, да чете мислите и да отгатва реакциите им. Но при Челесте установи, че на всяка негова стъпка към една по-голяма взаимност, тя отговоря със съответната стъпка назад. И така съумяваше да запази дистанция.
Пусна две малки бучки захар в тъмната течност на еспресото, разбърка го и отпи с видимо удоволствие.