— Рената Лоти? — вдигна вежди Лилехамър, озадачен от факта, че Червената кралица пропусна да му съобщи за този разговор. Антената на подозрението моментално се разпъна над главата му.
— Това беше името — кимна Веспър. — Бих казала, че разговорът не беше от най-приятелските…
Веспър не за пръв път му подхвърляше трохи от трапезата на шефа. Но те винаги бяха редактирани по начин, който само засилваше уважението му към тайнствения шеф.
— Всъщност не беше разговор, а махленска кавга — допълни тя. — Не зная за какво ставаше въпрос, но чух името Дъглас Мун и „изнудване“… Точно тогава той побесня…
Лилехамър имаше чувството, че ще припадне. Рената Лоти знае за него и Дъг?! Пресвети Боже! Ръката му несъзнателно се повдигна и докосна бузата, сякаш да охлади притока на гореща кръв. Отдръпна я като опарен. Но откъде е научила? Винаги беше проявявал безкрайна предпазливост, Дъг дори се оплакваше, че сложната организация го лишава от спонтанната свежест на ласките им. Хомосексуалната връзка е смърт за всеки шпионин или таен агент. Самото й наличие съдържа в себе си един безкраен компромис по отношение на сигурността, да не говорим за това, с което се забавляваха двамата с Дъг… То беше толкова диво и необуздано, че никой не би го разбрал, а още по-малко приел… Как можа да се случи това?!
Миг по-късно в скованото му от неприятния сюрприз съзнание изплува единствената логична мисъл: На мръсното копеле Дъг е започнало да му писва и затова е ударило камбаната!
— Но доколкото успях да разбера, шефът много иска някой да затвори устата на тази жена — продължаваше да чурулика Веспър.
— Няма да е лесно… — промърмори Лилехамър. В душата му се бореха благоразумие и чувство за самосъхранение. Един евентуален провал означаваше смърт. — Тя има влиятелни приятели…
— Така ли? Чакайте да си спомня какво точно каза, когато затръшна слушалката… А, да… „Тая жена просто плаче за някоя катастрофа!“…
Лилехамър изведнъж усети кислороден глад, прииска му се час по-скоро да излезе.
— Какво стана с премиите ми? — нетърпеливо попита той.
Веспър насочи поглед към екрана, после го дари с ослепителна усмивка:
— Най-сетне! Счетоводството прие данните за обработка… В момента се печатат чековете ви…
Няколко секунди по-късно чековете изскочиха от процепа на принтера върху бюрото, Веспър ги взе и му ги подаде с любезна усмивка на уста. Лилехамър побърза да се измъкне навън, в тихия и безличен коридор на огромната сграда.
Нанги се появи пред жилището, притиснато между стените на двата огромни склада. На дневна светлина обстановката беше коренно различна. Деца тичаха по брега на реката — там, където нощем скитаха бездомни псета, деловата активност около складовете скриваше, или поне оцветяваше по различен начин грозотата на този токийски квартал.
В отговор на почукването му се появи млада жена. Беше бледа и безлична, с неумело прибрана коса.
— Да? — попита тя, без да разтваря докрай масивната врата.
Нанги любезно се поклони и й подаде една от десетките различни визитни картички, които винаги държеше на свое разположение. Този навик беше придобил преди много години, постепенно той беше станал част от съществуването му. Защото беше разбрал, че човек получава максимум информация, когато се представя за друг.
Много странно, въздъхна в себе си Нанги, докато чакаше реакцията на младата жена. Това, което хората за нищо на света не биха споделили с президента на една от най-могъщите компании в страната, те небрежно подхвърляха на търговеца на готови храни, строителния инженер или майстора в стоманодобивен завод. Просто на всеки, към когото можеха да изпитват известна доза пренебрежение…
Тази сутрин той беше Сейзо Абе — служител от Министерството на строежите, тръгнал на проверка по жилищни сгради с над двадесетгодишен живот. Тази легенда беше много удобна, почти винаги му осигуряваше достъп до вътрешността на набелязаната къща.
Поканиха го в малко кръгло антре с тежък полилей на тавана и извито стълбище в далечния край. Преобладаващите цветове бяха наситенокафяво и тъмнозелено. Върху мраморна поставка имаше ваза със свежи цветя, очевидно отгледани в парник. Младата жена пое обувките му и го поведе по коридор, облицован с ламперия от черешово дърво. Една от вратите вдясно беше отворена, Нанги успя да види високи рафтове е книги и масивен полилей — копие на онзи в антрето.
Младата жена му направи знак да влезе. Подът беше застлан е дебел, ръчно тъкан персийски килим. Вляво имаше диван и два тапицирани стола, в стъклен шкаф на отсрещната стена беше изложена великолепно запазена самурайска броня, нейното производство датираше някъде от началото на XVII век. Шкафът беше поставен редом с изящен френски секретер, очевидно така, че да се вижда добре от човека, който би седнал зад масивното писалище до прозореца.