— Това е чудесна новина, Нанги-сан — усмихна се Кисоко. — Мисля, че новият пост ще бъде особено подходящ за Сейко — въздъхна, усмивката изчезна от лицето й: — Толкова тъжно създание… И едновременно с това толкова способно! Идва тук, защото мисли, че ми помага… И наистина го прави. Аз също й помагам. Тя има златно сърце, Нанги-сан… Страхувам се, че именно заради това страда…
— Да разбирам ли, че си я поела под своя закрила?
Някъде в къщата иззвъня телефон. Кисоко не помръдна, звъненето скоро престана.
— О, нещата не са толкова ясно определени — отвърна тя. — Сейко не е от хората, които биха приели подобна формулировка… Предполагам, че е свикнала да бъде сама и да прикрива личния си живот… В това отношение не се различава кой знае колко от всички нас, нали? — усмихна се и поклати глава: — Най-доброто, което мога да направя за нея, вече го правя… Искам съветите й за някои свои инвестиции, в замяна й давам малко топлина… Тя няма семейство, Нанги-сан. Няма към кого да се обърне, с изключение на мен… — сви рамене и добави: — Предполагам, че подобна размяна е честна, а и от взаимна полза… Сега успокои ли се?
— Истината е далеч от това, което си въобразявах — кимна Нанги. — Наистина се успокоих.
— Това е хубаво. Вярвам, че Сейко ще се справи с отговорностите, които я чакат в Сайгон.
— Въпросът е решен — отвърна Нанги.
Вратата на библиотеката се отвори, на прага се появи инвалидна количка, в която седеше широкоплещест мъж. Мускулите изпъваха тясно прилепналото към гърдите му поло. Кафявите очи се спряха на Нанги, в издълженото красиво лице се долавяше някаква непонятна тъга.
— Търсят те по телефона — извърна се към Кисоко той, гласът му беше дълбок и мелодичен.
— Танцан Нанги, запознай се със сина ми Кей — представи ги Кисоко.
Кен, който беше заковал поглед върху бастуна на Нанги и го разглеждаше като някаква окончателно произнесена присъда, рязко кимна с глава.
— Син? — вдигна вежди Нанги. — Никога не съм чувал, че имаш дете…
Кисоко се усмихна, той остана с чувството, че чува как се топи ледът в кухненския фризер.
— Кен не беше с мен, когато… когато ние с теб общувахме. Беше в колеж, не виждах смисъл да го споменавам.
Била е права, разбира се, въздъхна в себе си Нанги. Той имаше отношения с нея, а не със семейството й. Тя се изправи, разнесе се шумолене на коприна.
— Трябва да проведа този разговор — рече, ръката й леко докосна неговата. — Няма да се бавя…
Нанги и Кен останаха сами. Гледаха се така, както се наблюдават борци на сумо преди започването на двубоя. Нанги с мъка държеше очите си встрани от безчувствените крака на Кен, внимаваше да не показва дори следа от състрадание.
— Много години изминаха от последната ни среща с майка ви… — промълви той.
— Зная.
Нанги се огледа е пресилено оживление.
— Къщата ви е чудесна.
— Мама я получи в наследство.
В гласа на Кен се долови притаен гняв и Нанги учудено го погледна.
— Имала е късмет… — промърмори.
— Така ли мислите?
Нанги се притесняваше от голямото разстояние помежду им. Стана и с куцукане се приближи към инвалидната количка.
— Не зная, просто исках да кажа, че…
Нещо ставаше с лицето на Кен. Той хвърли един изпълнен с любопитство поглед към Нанги, сякаш изведнъж беше открил, че срещу него стои човек от друга раса, а може би и от друг пол. Не пропусна да отбележи и тежкото му накуцване.
— Мама никога не ми е говорила за това… — посочи бастуна той. — Много ли ви боли?
— Понякога — отвърна Нанги, доволен от начина, по който младият мъж смени темата на разговора.
— Обикновено се понася…
Кен се замисли върху отговора, после рязко вдигна глава:
— Знаете ли, много често съм ви сънувал… Да, наистина беше така. Бях убеден, че ви мразя, но сега ви гледам и не мога да усетя това чувство в душата си…
— Много благородно от ваша страна — отвърна Нанги. — Признавам, че съм наранявал майка ви, но никога не съм преставал да я обичам.
— Сигурно — сви рамене Кен. — Вие сте вторият мъж в живота й, който е успял да я нарани… Вероятно точно толкова несъзнателно, колкото и първият… — сви рамене, мускулите под тънкото поло помръднаха като живи: — Карма… Нали така, Нанги-сан? Мама очевидно е имала способността да предизвиква определени реакции у мъжете и никой нищо не е можел да стори… — очите му се затвориха — Тя все още е толкова красива! — клепачите му потрепнаха, кафявите очи отново се забиха в лицето на Нанги: — Искам да ви покажа нещо.
Нанги кимна и двамата напуснаха библиотеката. Кен спря пред модерна врата до стълбището, някак не на място в тази къща. Озоваха се в кабинката на малък асансьор, пръстът на младежа натисна бутонче, върху което беше изписана цифрата три.