Асансьорът спря, Кен отвори вратата и го поведе по дълъг коридор. Подът беше застлан с килим, тапетите на стените бяха изпъстрени със сложна плетеница от лози, между които надничаха божури, големи колкото човешка глава. Въздухът беше напоен с миризма на стомана и машинно масло.
Кен отвори вратата в дъното и вкара количката, Нанги го последва. Озоваха се в „дожо“ — салон за подготовка по бойни изкуства. Прозорци липсваха, осветлението идваше от голям полилей в центъра на високия таван. Подредена по четирите стени на височината на хълбока на човек с нормална височина, тук беше събрана изумителна колекция от хладни оръжия. Нанги никога в живота си не беше виждал подобно нещо. „Дай-катана“ с огромни размери — традиционното самурайско оръжие, беше окачена редом с поредица от различни видове „катани“ и „вакизаши“ — дългите двуостри ками, които освен за близък бой се използват и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство на благородниците. До тях бяха окачени антични щитове с изострени като бръснач ръбове, „манрики гусари“ — специални вериги с бодливи топки накрая, всички видове „шурикен“ — малките извити ножчета за хвърляне, използвани най-често от нинджите…
Кен прекара количката си до ръба на татамито и каза:
— Мисля, че ще оцените колекцията ми — каза той. — Някои екземпляри са произведени в началото на XVI век…
Нанги си даде сметка, че количката не може да премине през татамито и понечи да каже, че не се интересува от бойни оръжия. Въздържа се само защото подозираше, че Кен ще приеме подобен отговор като лична обида.
Младежът ловко извъртя тялото си и напусна количката. Нанги гледаше с любопитство и ужас как безчувствените му крака се подгъват на татамито, а ръцете започват да го оттласкват напред. Последва пълзящия Кен, като куцаше по-силно от обикновено.
Кен спря пред стената, на която бяха окачени катаните в ножници от лакирана кожа, кафявите му очи започнаха да ги оглеждат една по една. Избра най-крайната, откачи я и нежно измъкна блестящото острие. Стоманата беше така майсторски наточена, че острието не можеше да се види с просто око, а приличаше по-скоро на струя светлина, флуидна и изменчива…
— Много странно — промълви младежът. — Когато бях здрав, дори през ум не ми минаваше за оръжия… Едва после те започнаха да значат нещо в живота ми…
Внимателно върна катаната в ножницата и я подаде на Нанги. Той я разгледа с вниманието, с което музейните експерти оценяват най-скъпите екземпляри в колекцията си.
Очевидно поласкан от този акт, Кен каза:
— Бях сигурен, че ще оцените изкуството на древните майстори…
— Те са били колкото артисти, толкова и философи — промълви Нанги, докато очите му следяха отблясъците върху финото острие, неуловими като мъгла над планинско езеро. Внимателно повдигна върха на оръжието, светлината се стече надолу към дръжката. — Катаната представя едновременно художника и картината, възвишеното у човека, любовта и волята, умението и традицията… — замахна, острието просвири във въздуха: — Единственият начин да се възстанови миналото е посредством физическото присъствие на настоящето…
По лицето на Кен се разля топла усмивка, изведнъж заприлича на момче, макар положително да беше надхвърлил четиридесетте. Пое сабята от ръцете на Нанги и внимателно, сякаш осъществяваше древен ритуал, я върна обратно на стената.
— В този дом времето сякаш е спряло — доволно промълви той. После лицето му изведнъж помръкна, вероятно от неприятен спомен. — Вие дойдохте тук заради Сейко Ито — вдигна глава той. — Нали така, Нанги-сан?
— Да, така е.
— Сериозно съм загрижен за нея — въздъхна Кен. — Тя е жена със силна воля, но има склонност към самоунищожение…
Нанги отмести поглед от блестящата катана и го спря върху лицето на младежа:
— Какво ви кара да мислите така?
— Чувства се виновна за смъртта на брат си.
— Нямам никаква представа за това…
— Това е една ужасна тайна за нея… — Живели са заедно, той бил бавно развиващ се… Оставила го сам в банята, докато се любела с приятеля си. Той току-що се бил завърнал от тримесечна обиколка из Виетнам… Брат й се удавил във ваната…
Горещи вълни обляха тялото на Нанги, сякаш изведнъж попило срама на Сейко.
— Това е станало преди шест години — добави Кен. — И оттогава насам тя е променена…
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв… Започна да се среща с опасни хора…
— Опасни?
— Хора, които не й мислят доброто… Хора, които са готови на всякакви престъпления за шепа банкноти…