Нанги стоеше напълно неподвижен, кръвта шумеше във вените му.
— И до днес ли се среща с подобни хора?
Кен кимна и мрачно добави:
— Не зная дали не я предавам, като ви казвам всичко това…
— Може би я спасявате — отвърна Нанги. — Бихте ли ми дали някакви имена?
Тъмните очи на Кен се вдигнаха към лицето му.
— Споменаваше някакъв мъж… Масамото не знам кой…
— Масамото Гоей? — попита Нанги със замряло от ужас сърце.
— Точно той — щракна с пръсти Кен. — Познавате ли го?
Гоей беше ръководителят на проекта „Чи“, който наскоро се беше обърнал към него във връзка с невронните платки на прототипа, върху който работеше. Отличен специалист в областта на електронните езици, той отдавна би трябвало да е готов със своите анализи, но Нанги все още не беше получил окончателния му доклад. Сега започваше да разбира причините за това забавяне.
Очите го смъдяха, изведнъж получи остро главоболие. Овладя се с цената на големи усилия.
— Кажете, Кен — промърмори той, — майка ви знае ли нещо за… сътрудниците на Сейко?
— Познавате мама — усмихна се иронично младежът. — Обръща внимание единствено на това, което я интересува. А останалото не съществува!
— Така е — кимна Нанги. — Тази характеристика на Кисоко е абсолютно точна… Между другото, аз трябва да се върна долу, иначе ще се чуди къде съм изчезнал… Благодаря за информацията, ще сторя всичко необходимо, за да помогна на Сейко.
Кен мълчаливо кимна, очите му бяха отправени в катаната, отпусната на коленете му. По всяка вероятност вече беше забравил за присъствието на госта си. Нанги го остави да мечтае сред безполезните си оръжия.
Кисоко го чакаше в библиотеката, търпелива като съпруга.
— Кен те уважава — промълви тя. — Рядко допуска външни хора до своето „дожо“, дори аз не ходя често там…
— Съжалявам за това, което му се е случило.
— О — кратко въздъхна тя и сведе очи към вече изстиналите чаени чашки. — Приспособи се към недъга си сравнително успешно… Ти най-добре можеш да оцениш куража му…
— Да — кимна той и очаквателно замълча. Но тя не беше способна да продължи, сърцето му се изпълни с остра жал. Очевидно беше поела грижата за Сейко с мисълта да направи от нея това, което самата тя не беше постигнала. Може би има нужда от едно здраво, поне във физическо отношение, дете… Психическите отклонения са без значение… Човек цял живот таи в сърцето си надеждата за прераждане…
— Липсваше ми — пристъпи към него Кисоко. — Сърцето ми иска… — отклони поглед, после тръсна глава: — О, не бива да се унижавам повече. Веднъж ми стига…
— Кисоко…
Тя вдигна ръка, сякаш за да му попречи да говори. Но в същия момент пръстите му стиснаха рамото й, в следващата секунда тялото й се притисна в неговото. Някога беше поискала да се оженят. Нанги не можеше да го стори, не можеше да си представи семеен живот… Нито с нея, нито с която и да било друга. Той беше от сравнително рядко срещащата се порода мъже, които предпочитат тишината и спокойствието на самотния живот. Беше убеден, че усложненията и трудностите на подобно съществуване са съвсем достатъчни, присъствието на жена в него би било непосилен товар.
Разбира се, имаше и моменти, в които горчиво съжаляваше за избрания път.
— Ако някога съм те унижил или наранил, положително съм сторил същото и със себе си — тихо промълви той.
От очите й се плъзнаха бистри сълзи.
— Господи, защо трябва да плача за теб? — запита тя, после тръсна глава: — Не, не плача за теб, не плача и за себе си… Сълзите ми са за любовта, за изгубената любов.
В годините на младостта беше преживяла голяма мъка — толкова беше успял да научи Нанги от откъслечните разговори, след като се бяха любили, от реакциите й в определени интимни ситуации… В едно обаче беше сигурен — тази мъка беше оставила дълбоки следи в душата на Кисоко, които щяха да присъстват там до края на живота й.
Според него тя беше постъпила изключително смело, търсейки повторна обич след провала в младостта си. Несъмнено беше сложил пръст в незараснала рана, но беше прекалено влюбен в нея, за да скрие истината. Разбира се, поведението, което избра, беше непростимо. Защото се беше показал хладен и равнодушен и това окончателно я съсипа. По онова време беше убеден, че резкият край е най-доброто решение. Започна да съжалява почти веднага, тъй като тя престана да му говори, а на обществени места просто му обръщаше гръб.
— Много те обичах, Кисоко — прошепна той, притиснал буза до нейната. — Но бях сигурен, че ако се оженим, тази любов бързо щеше да се превърне в горчиво разочарование. Просто така съм устроен — не мога да живея за двама, не търпя някой друг да взема решения вместо мен…