Пръстите й леко докоснаха врата му.
— Колко ли си бил самотен — прошепна, после се притисна до него и добави: — Също като мен…
— Ако бях отстъпил, щяхме да унищожим всичко, което ни беше скъпо… Така поне ни останаха спомените.
Тя затвори очи:
— Това трябваше да ми го кажеш преди години…
— Да — прошепна той.
Тя свали ръката си и се отдръпна. Сякаш искаше да му докаже, че може да стои на собствените си крака. Избърса очите си и се усмихна:
— Странно, когато човек плаче, сякаш ослепява…
После го изведе навън, в облицования с черешова ламперия коридор. Той установи, че все още се вълнува от близостта й, не знаеше до какво ще доведе това. До тихо пристанище или до бурните вълни на открития океан.
Отново му направи впечатление тишината в този дом, изолиран по невероятен начин от бурния живот, който кипеше отвъд стените му. Запита се дали Оками не е тук, после реши, че е по-добре да го няма. Мястото беше прекалено очевидно за скривалище, враговете му положително биха го потърсили тук. А представата, че Кисоко може да се намира в опасност, го накара да потръпне. После започна да се успокоява. Тя никога не беше проявявала интерес към делата на брат си, нямаше причини да се е променила точно сега…
Бавно осъзна болката, която се беше загнездила в тялото му. Сякаш беше скъсал мускул или някоя става се беше разместила. Беше остра, но не само физическа. Изведнъж му се прииска да е седнал пред чаша горещ чай и чиния с добре сварен ориз, а на масата пред него да е разтворено списание. Само така можеше да се отърве от непоносимата болка причинена от отдавнашната раздяла, все още твърде жива в душата му.
— Събра ни моето любопитство — промълви той, когато спряха в антрето. — Не мога да се отърва от чувството, че така ни е било писано…
Кисоко вдигна глава:
— Все още ли живееш на същото място?
— Да.
— Помня градинката отзад… Още ли обичаш да се грижиш за онзи клен?
— Страхувам се, че тази страст ще съществува до края на живота ми…
Блестящите й очи се заковаха в неговите:
— Преди пет години засадих същото дръвче и тук… То има отчаяна нужда от грижите на човек като теб.
— Съжалявам, но той не е тук.
— А къде е?
— Бихте ли повторили името си, моля?
— Казвам се Кроукър, Лю Кроукър. Обаждам се от Щатите, искам да говоря с Никълъс Линеър.
Мълчание, нарушено от тънкото жужене по линията. После тъничкият, официален глас каза:
— Бихте ли оставили послание за Линеър-сан?
— Искам да говоря с него веднага, много е важно! — отвърна Кроукър. — Много е важно, чувате ли?
— Моля, предайте съобщението си.
Кроукър докосна слепоочието си с пръсти, от гърдите му се откърти дълбока въздишка. Беше си обещал да не губи самообладание, но проклетите японци можеха да докарат до лудост всеки нормален човек!
— Трябва да говоря с някой, който може да ми помогне — бавно и отчетливо каза той.
— Един момент, моля.
Насочи поглед към вчерашния брой на „Вашингтон поуст“, който беше намерил подпъхнат под прага. От първа страница го гледаше Харли Гоунт. Покойният Харли Гоунт. Бедният нещастник! Кроукър не го познаваше, но добре помнеше с колко много топлина говореше за него Никълъс.
Погледна часовника си и започна да изчислява. В Токио би трябвало да е някъде около три следобед.
— Слушам — прозвуча женски глас в слушалката. — Мога ли да ви помогна, мистър Кроукър?
— Искрено се надявам да можете — отвърна Кроукър. — Аз съм приятел на Никълъс Линеър и трябва да говоря с него по спешна работа. Можете ли да ми кажете къде е?
— Страхувам се, че не мога.
— С кого разговарям?
— Казвам се Сейко Ито, помощничка съм на господин Линеър.
— И не можете да ме свържете с него, така ли? Чувала ли сте името ми?
— Да, мистър Кроукър — отвърна гласът, поколеба се малко, после добави: — Истината е, че никой не знае къде се намира в момента Линеър-сан… Тук всички сме много разтревожени.
Кроукър отново въздъхна. Исусе Христе!
— А Нанги? — попита на глас той. — Мога ли да говоря с Танцан Нанги?
— Страхувам се, че и това е невъзможно, мистър Кроукър. Нанги-сан е на съвещание и не желае да бъде обезпокояван. Ако ми дадете вашия номер, аз ще…
— Оставете! — сопнато отвърна Кроукър и насочи поглед към Маргарет, изправена до прозореца на хотелската стая. Осветена от студената светлина на уличната лампа през полуспуснатите жалузи, фигурата й наподобяваше зебра. Осветлението в стаята беше изключено. — Моля ви да предадете на Нанги, че Лю Кроукър пътува за Токио. Ще кацна на летище Нарита утре следобед в четири, бих искал веднага да се срещна с него. Включихте ли?